Устата му се размърда беззвучно. Предполагам, че една от най-лошите черти в характера ми е колко много ме забавлява да причинявам притеснения на нещастните копеленца, които нямат никаква защита срещу мен.
— Не — най-сетне отвърна той, с тих, но спокоен глас. — Името ви е Владимир Талтош и ще се видите с Майстора на гилдията, когато той е готов да се види с вас. Той ви очакваше. Ще видя дали е свободен в момента. Извинете ме.
6.
ЛЕФИТ: Е, и това не подейства.
БОРААН: Определено.
ЛЕФИТ: Следващата ти идея?
БОРААН: Пиене, разбира се. Царевична ойшка и вода. Шест части вода.
ЛЕФИТ: Май е доста слабо.
БОРААН: Да, но сто части ойшка, разбираш ли? ЛЕФИТ: Аха. Да, вече всичко ми е ясно.
Някъде след около три години, докато гледах как гърбът му изчезва горе на стълбището, Лойош каза:
„Добре, шефе. Сега какво?“
Нищо не укрепва увереността у подчинените така добре, както едно бързо решение при неочаквани обстоятелства.
„Хмм“ — казах му.
Дотам бях успял да стигна, когато младежът слезе по стъпалата и ми даде знак да се кача. Седна и се зае отново, с каквото там правеше, без да ми каже нищо повече. И аз не казах нищо. Когато си надцакан, си надцакан.
Намерих за нужно обаче да перна наметалото настрани, за да мога бързо да стигна до сабята си, ако ми се наложи, и опипах изненадите, които бях оставил по себе си, за да се уверя, че са в готовност и достъпни.
Горният етаж беше едно-единствено помещение с висок сводест таван и украсено, представете си, със странна колекция от артикули, окачени по стените: снопче растения, ботуши, шапка, риза, черпак, чук, бутилка вино и прочие. След миг съобразих, че символизират някои или всички членове на Гилдията. Банално. Всичко, което стои изтъркано достатъчно дълго, става банално.
Чайор се оказа як плещест мъж с оредяла черна къдрава коса, спретнато подстригана брада и тъмни очи. Стана, щом се приближих, удостои ме с формален поклон и седна отново, докато ми сочеше един от столовете пред бюрото му. Имаше бюро, не маса. Облагите на властта: сдобиваш се с лично бюро. Не се подигравам. Помня как се чувствах, когато се сдобих с лично бюро.
Седнах.
— Лорд Талтош — каза той. — Уведомиха ме, че ще наминете.
— Бих предпочел да ме знаят като Мерс, ако нямате нищо против.
— Добре.
— Нещо против да ми кажете кой ви е уведомил?
— Съжалявам, не мога да го направя.
Така. Добре. Този разговор просто изобщо не тръгваше така, както го бях замислил. Цялата работа със сплашването бе започнала зле.
— Жалко — казах. — Имам врагове, знаете. Също и приятели. Ако не знам дали ви е предупредил приятел, или враг, това ме поставя в неловко положение.
— Приятел беше — увери ме той.
Тъй. За ваша информация, нямах нито един „приятел“, който да знае къде отивам.
— А ако беше враг, щяхте ли да ми кажете?
— Разбирам логиката ви. Но все пак…
— Мда. Е, щом е бил приятел, предполагам, че ви е помолил да ми съдействате?
Той се намръщи.
— Не точно.
— А-ха.
Почувства се неловко, което поне беше малко окуражаващо.
— Какво точно ви трябва?
— Дойдох тук да потърся роднините си — отвърнах. — Близките на майка ми.
— Да. Съжалявам за случилото се.
„Съжалявам за случилото се“, не „Моите съболезнования за загубата ви“.
Изсумтях.
— Ще разбера кой го е направил.
Той повдигна вежда.
— А след това?
— Ами, след това ще предам виновната страна на законно упълномощената власт, разбира се.
Този път той изсумтя.
— В Бурз законно упълномощената власт съм аз.
— Това ли е законът? — попитах. — Или просто това е практиката?
— Каква е разликата?
— Ти си един откровен кучи син, признавам ти го.
Той се разсмя, отметна глава и коремът му се разтресе. Не бих си помислил, че е смешно.
— Да, лорд, мм, Мерс, аз съм един откровен кучи син. И ще ви кажа откровено, че ми харесва как са нещата тук в града ми, и ако им попречите с нещо, вече няма да сме приятели.
— Мда. Това го предположих.