— Тъй. А сега какво ще направите?
— Позволете да допусна, че не сте имали нищо против фамилията Мерс, защото ако сте отговорен, не бихте ми го казали. Кой го направи тогава?
— Не бих могъл да ви кажа.
Почесах се по брадичката.
— Знаете ли, ако ми попречите да разбера това, което искам да разбера, може би няма да сте повече мой приятел.
— Това заплаха ли е?
— Не съм сигурен. Предполагам, че би могло да мине и за заплаха. Ако е, как я оценявате?
— Куха — отвърна той.
Фиксирах го с поглед номер шест патент джерег, сниших глас и казах:
— В такъв случай можете спокойно да я пренебрегнете, предполагам.
Видях, че този път съм улучил целта, и това ме удовлетвори. Изглеждаше притеснен.
Станах рязко, преди да е успял да обяви край на беседата, и заявих:
— Ще съм признателен, ако името ми не се разнася повече.
— Няма. Само Шанди и аз го знаем, а той няма да каже нищо.
Кимнах, обърнах се и тръгнах през дългото, дълго помещение към стълбището, после надолу и навън. Шанди не вдигна глава, когато минах покрай него.
Още валеше, но не прекалено силно. Върнах се в „Шапката“ някъде между мокър и прогизнал.
„Шефе, не че му слагам точка, но се налага да се разкараме оттука. Веднага. В смисъл, без да се спираме. Избираш посока и тръгваш“.
„Да, знам“.
„Шефе, те знаят кой си“.
„Знам“.
„Кучият син може да забогатее само като пошушне името ти в подходящо ухо“.
„Знам. Но, Лойош, защо не го е направил вече? Защо все още дишам?“
„Шефе, може ли да си поговорим за това, моля те, след като се махнем от града? Твърде стар съм, за да се уча да ловувам сам“.
„Ти не ловуваш, търсиш мърша“.
„Шефе…“
„Лойош, знаеш ли някога да съм влизал в нещо толкова странно и просто да си изляза от него, без да съм разбрал какво става?“
„Това би било наистина, наистина добър момент за начало“.
„Ще го приема за сведение“.
Получих в отговор няколко нечленоразделни мисли, които може би бяха джерегският еквивалент на ругатня.
Изтупах от дрехите си част от дъжда и тръснах глава като куче.
„Благодаря за душа, шефе“.
„Да не беше сух преди?“
Намерих си пиене и стол и седнах.
„Лойош, как по дяволите са научили името ми?“
„А? Не знаеш ли?“
„Ти знаеш ли?“
„Разбира се!“
„Добре, как?“
„Когато свали амулета и направи заклинанието, шефе. Помниш ли, че усетих нещо?“
Този път бе мой ред да изругая.
„Измъкнали са го направо от главата ми“.
„Все пак остава въпросът кой го направи“.
„Кой би могъл да е? Не бяха джерег. Ако те знаеха, че съм тук, щяха да пратят някой да ме убие. Край на дискусията“.
„Мм, добре“.
„Имаме самия Чайор“.
„Шефе, той не си е казал сам кой си, някой трябва да му е казал“.
„Извинявай, приятел. Не ме интересува просто кой може да е казал на Чайор, опитвам се да си изясня всички играчи в тази бъркотия“.
„Хе. Желая ти късмет“.
„Имаме Орбан, който е или прекалено отзивчив, или изобщо не е“.
„Правилно“.
„Имаме и вещери. Най-вероятно има сборище. Може да са действали по свое усмотрение. Дори да не е така, някой от тях може да е направил Работата, тъй че все едно са могли да го научат. После имаме кочияша, когото намерих и който беше наистина отзивчив тип, което буди подозрения“.
„Ъъ… добре“.
„И след това имаме граф Секереш, както и да се вмества той. Пропуснах ли някого?“
„Естествено. Всеки друг в града и всеки, когото всеки друг познава“.
„Разбрах те, Лойош. Но дай все пак да го задържим в границите на разумното“.
„Отдавна сме ги прехвърлили, шефе“.
„Лойош“.
„Добре. Съдържателят?“
„Вярно. Съдържателят. Добра позиция да чува разни неща и знае, че задавам въпроси“.
„Шефе, може ли да се махнем, моля те?“
„Не“.
Приех психичната форма на примирена въздишка и продължих разсъжденията си.
„За какво мислиш, шефе? Знаеш, и аз знам, че просто ще идеш при графа и ще се опиташ да го сплашиш. Вероятно ще подейства толкова добре, колкото…“
„Млъкни“.
Мразя, когато е прав.