Добре, щом щях да го правя, най-добре да го направя поне прилично. Отидох при Инчай.
— Можеш ли да ми намериш някой да ми занесе едно съобщение до граф Секереш?
Той ме изгледа рязко, реши, че е грешка, и взе да мие някаква чаша, която нямаше нужда от миене, докато го обмисли. Накрая каза:
— Добре. Какво е съобщението?
— Ако може хартия и мастило.
Той кимна, избърса ръцете си и се скри в стаичката зад тезгяха, после се появи с нужното оборудване. Написах бележката и му я връчих незапечатана.
— Колко е спешно?
— Днес ще е добре.
— Ще гледам да стигне днес.
Пуснах му още малко звонк, което винаги прави търговците по-отзивчиви, после се настаних отново на масата и зачаках да видя дали Орбан ще се появи и дали Лойош ще се поуспокои.
Не. И не.
По-късно получих още агнешка яхния. Понякога влизам в коловоза да ям едно и също дни наред. Правех го преди време, беше част от мързела ми, предполагам. Коути до голяма степен ме измъкна от този навик, просто защото обичах да изпробвам нови идеи върху нея, но сега отново влизах в шаблона. Но вероятно бе отчасти защото агнешката яхния беше добра. Хлябът също ми харесваше. Да имаш подходящия хляб, с който да топиш яхнията, е изкуство само по себе си.
Не. И не.
Заведението почна да се пълни и се преместих на задна маса. Получавах по-потайни погледи, отколкото преди. Не бях сигурен каква точно приказка се разпространява за мен, но нещо вървеше. Прецених, че това е част от проблема — не знаех. Бях се разглезил, предполагам, от това, че разполагах с Крейгар и че имах достъп до шпионската мрежа на Мороулан (самият той никога не използваше това определение, мисля, че го намираше за противно, но точно това си беше), и до Кийра с нейното почти неизчерпаемо знание за тайните на подземния свят. Щом поисках да зная какво става, трябваше само да реша кого да попитам първо и рано или късно го научавах. Тук бях на тъмно и не ми харесваше. Коути щеше да ми каже да разбера какво точно искам да постигна, а след това да ми помогне да го разбия на стъпки и…
Усетих, че ми се ще много силно пиене, и не си взех, защото да се напия точно сега беше глупава идея и защото мразя да съм изтъркан. Може да те доведе до това да станеш банален. Вместо това правех кръгчета по масата с пръста си в мокрото от чашата ми. Открих, че правя това често напоследък, и се зачудих. Но не много.
По едно време едно от момичетата ме потупа по рамото и посочи към съдържателя, който се опитваше да привлече вниманието ми. Отидох при него и той ми подаде бележка. Кимнах и се върнах на масата си да я прочета. Наложи се да преместя стола си така, че сянката ми да не затулва светлината от най-близката лампа. После счупих печата и разгънах дебелия велен. Добра хартия. Вероятно я правеха тук.
Милорд Мерс — гласеше писмото. — Негово благородие желае преди всичко да Ви поднесе Своите съболезнования по повод скорошната Ви Загуба и да Ви увери, че се предприемат всички Стъпки да бъдат Изправени Извършителите пред Правосъдието. За съжаление Здравето на Негово благородие не Позволява Посетители по това Време, но Той се надява да Знаете, че сте в Мислите Му по най-обичен начин. Оставам, Милорд, Ваш Слуга.
„Ей, той има същото име като моето“ — каза Лойош.
„Вероятно не лети толкова добре“ — отвърнах му.
Сгънах грижливо писмото на две и го прибрах в един вътрешен джоб на наметалото си. Не че бях изненадан — не бях очаквал да скочи от радост при първата възможност да се види с мен. Имал бях план какво да направя в този случай, преди много време — миналата нощ, когато бях измислил всичко. Само че оттогава всичко се беше развързало и сега плющеше на вятъра.
„Е, шефе? Ще го посетиш ли тъй или иначе?“
„Адски добре знаеш, че ще го направя“.
„Да. Шефе, да се оставиш да те убият ли се опитваш?“
„Това риторичен въпрос ли е?“
„Не“.
„Добре. — Помислих малко. — Не, не мисля“.
„Хубаво. Добре“.
В гостилницата продължаваха да влизат хора, всичките мокри и прогизнали. Не изпитвах желание да изляза навън, а те не изпитваха желание да ми предложат нещо повече от случаен враждебен поглед. Някак си бях построил в главата си Фенарио като една такава съвършена земя, пълна с щастливи, усмихнати хора, които щяха да ме поздравяват като отдавна изгубен брат. Беше направо обезсърчително. Идеше ми просто да започна да чупя ръце и крака напосоки.