А все още нямаше и помен от Орбан. Започвах да си мисля, че ме отбягва. Подозрително ли беше това? Кое, в името на Святата лигава диря на Балан, не беше подозрително в този момент? Всичко, което някой можеше да прави или не, да казва или не, можеше да означава, че търси как да ме наръга.
Разбира се, до известна степен се бях примирявал с това през ловенето си живот. Разликата беше, че обикновено знаех играта и правилата. Е, да, добре, хубаво, Влад, кой наруши правилата?
Коути. Точно тя се забърка в неща, в които не ни беше работа да се забъркваме.
Да де, но аз бях този, който трябваше да ядоса целия дом Джерег. Какво си въобразявах, между другото? Геройско спасяване, дръжки. Може би просто се опитвах да измисля добро извинение да скоча от кораба, защото не исках унижението да се натресем в скалите.
Добре, Влад. Успокой се. Това не те води доникъде. Поеми си дълбоко дъх, поеми още глътка вино и се опитай да се съсредоточиш, по дяволите. Имаш проблем. Не е първият проблем, който си имал. Освен ако не затъпееш, няма да е последният. Тъй че огледай го, анализирай го, справи се с него като с другите.
Глупости.
Стигнеш ли точката, откъдето трябва да си казваш как да мислиш, вече си минал точката, до която си готов да се вслушаш. Или може би това просто си бях аз.
Помъчих се да си спомня защо бях решил да не пия и не можах, тъй че повиках слугинчето и помолих за прилично бренди. Върна се с бутилка „Вийракашер“, което говори за качество, мисля. След третата чаша тъй или иначе ми беше все едно.
Лойош ме уверява, че съм си легнал нормално. Също така ми казва, че не съм успял дори да преполовя бутилката. Колко унизително.
Понякога се държат с нас по-добре, отколкото заслужаваме. На следващата сутрин не само се чувствах по-добре, щом се събудих, а и се събудих. Слязох долу до щерната, взех си гореща вода и отделих малко време да се почистя и поразкрася. После отидох до прозореца, застанах встрани и погледнах към улицата. Навън беше сиво и мокро, но вече не валеше. Продължих да наблюдавам около две минути, а после Пещта се появи и мокрите улици лъснаха. Можех да реша, че е добра поличба, да дойде така Пещта и да накара всичко да блесне, само дето правеше същото и за враговете ми.
Е, несъмнено обещаваше късмет на някого в нещо. Добрите поличби винаги се оказват верни, стига да си оставиш достатъчно място за действие.
Прекарах още няколко минути загледан в странното зрелище с вдигащата се пара от улиците, после слязох в гостилницата и си поръчах кафе. С достатъчно мед и гъста сметана беше пивко, но се заклех някой ден да се върна тук, да му купя на този човек преса за клава и да го науча как да я използва. Или пък да го убия може би.
Добре, знаех какво ще правя и вече бях решил как да го направя — тази част от първоначалния ми план бях оставил непокътната. Върнах се в стаята си и се облякох възможно най-добре с това, което си бях взел. Изглеждал съм и по-добре, но да го оставим дотук. Извадих Имперския печат, който Нейно величество ми беше дала, затова че бях идиот в една добра кауза — дълга история, прощавайте — и го увих в червена копринена кърпа, която след това запечатах с восък и пръстен, който вървеше с друг печат, собственост на дядо ми. Прибрах запечатания пакет с големината на дланта ми в наметалото и отново слязох по стълбите, за да продължа процеса на събуждането.
По някое време кафето си свърши работата и мозъкът ми започна да функционира почти по обичайния си маниер. Попитах съдържателя къде е имението на графа и получих намръщен подозрителен поглед и указания за посоки на: десет мили извън града. Което означаваше, че можех или да прекарам целия ден в ходене дотам и обратно, или…
Въздъхнах и попитах има ли някой, който да дава коне под наем. Да, всъщност той даваше. Имало конюшня отзад и ратайче, което щяло да ми помогне да си избера един, ако му покажа бележка. Колко? Става. „Престани да се смееш, Лойош“.
„Шефе, понякога просто искаш невъзможното“.
Мускулните болки бяха изчезнали напълно, тъй че спокойно можех да се сдобия с нови. Върнах се на масата си, допих си кафето, без да бързам много, после излязох през задната врата и се запътих към конюшнята, предполагам като човек, тръгнал към Звездата на екзекутора.
„Ратайчето“ се оказа доста по-голямо от мен: вече оплешивяващ висок тип с пронизващи черни очи и достатъчно внушителна гръдна обиколка, за да ме накара да изпитам жал за конете. Когато започна да изнася такъмите, хвърлих око на десния му бицепс. Може би част от работата му бе да избира коне, не знам.