Почти нищо не каза, докато си вършеше работата, само изсумтя, когато му обясних, че искам кон, който ще се съгласи да остана върху него и няма да прави нищо, което да ме притесни. Избра един доста дебел на вид кон, мисля от тия, които имащите вземане-даване с коне наричат „дорести“, въпреки че на мен ми изглеждаше кафяв. Щом е кафяв, защо не могат да го наричат кафяв?
Доведе ми го, помогна ми да пъхна стъпалото си в стремето и го задържа, докато се кача. После заобиколи и напъха другото ми стъпало.
— Казва се Марси — каза ми и поясни като за кретен: — Кобила е.
— Добре.
Марси като че ли остана безразлична към ставащото, което ме зарадва. Чувствах се много, много високо. Прекалено високо. Всичко, което е нависоко, има свойството да пада.
Подкарах в правилната посока и се постарах да не позволя на зъбите ми да загракат. Марси, благословена да е от всички богове, вървеше значително по-бързо от човек и усещаше, че не бива да опитва да тръгне в тръс, в галоп или да прави предни кълба. Заклех се да дам хубав бакшиш на ратайчето, че не се оказа някой от шегобийците, за които чува човек.
Утрото стана топло. Смъкнах наметалото си и го преметнах върху гърба на Марси — което се оказа доста по-трудно на конски гръб, отколкото звучи. Благодарение на добротата и кроткия нрав на Марси, както и на упътванията, дадени ми от ханджията, се чувствах толкова добре, колкото можеше да се очаква, когато видях двете редици дървета, описани ми като входа към имението.
Ездата до самото имение бе дълга. Яздех покрай градинари, които ме поглеждаха така, сякаш се колебаеха трябва ли да ме уважат с поклон. Постепенно ме осени, че съмнението идва най-вече от коня. Бях може би единственият човек на сто мили околовръст, който не се смяташе за експерт по конете, и впечатлението, което създавах, вероятно не се различаваше от това Мороулан да се яви в кола със сено на бала в Деня на възнесението.
Нищо, Марси. Все пак те обичам.
Някакъв коняр с лъскави копчета по дрехата стоеше пред портата на сивото каменно имение — бе застанал точно под ниското стълбище между две бели колони отстрани на червената дървена врата. До всяка от колоните стоеше по един войник, като част от декорацията. Облечени бяха в червено и зелено и носеха метални шапки, и всеки държеше някакво подобно на брадва оръжие, по-високо от самия него. Не изглеждаше много практично, но от друга страна, щеше да ми е неприятно, ако някой замахне с нещо такова към мен.
Не че се раздвижиха точно, но определено ме гледаха. Единият имаше най-впечатляващия мустак, който мисля, че съм виждал: масивна къделя, засукана много под страните му и задържана на място с помощта на специален восък, за който знаех, че се продава в Южна Адриланка. Лично никога не съм го използвал. Другият имаше кичур червеникава коса, щръкнал изпод тенекиената шапка. Предположих, че не е местен.
Ако ми се наложеше, щях да ги сваля и двамата. Толкова за тях.
Щом се приближих, конярят ме погледна, намръщи се и се поколеба. Аз — не: смъкнах се от коня, благодарих на Вийра, че изиграх номера донякъде изящно, и се задържах да не залитна само благодарение на това че изместих надолу центъра на тежестта, както ме беше научил дядо ми при фехтовка. Не мисля, че изглеждах нелепо, сериозно. Взех си наметалото от гърба на коня, после пъхнах юздите в ръцете на коняря, преди да е решил, че не ги иска. Заметнах се. Мога да го правя добре, понеже съм се упражнявал, и не, не се гордея с това. Казах:
— Барон Владимир Мерс, дошъл да види негово благородие. Погрижи се за коня ми, докато някой уведоми за мен.
Щом щях да се представям с ново име, защо да не си дам и нова титла с него?
Конярят леко се поколеба, след което рече:
— Да, милорд.
Изчаках да отведе коня, като го наблюдавах внимателно, все едно че не съм сигурен дали си знае работата. Всъщност все още не исках да се опитам да тръгна, както ми трепереха краката. Пазачите ме наблюдаваха, без да го издават външно — номерът ми е познат. Представа нямам дали ги бях изиграл с номера с наблюдаването на коняря. Вероятно не.
Конярят поведе Марси по една пътечка и се скри, а аз се заизкачвах разтреперан нагоре по трите стъпала — изглеждаха много по-високи, докато се мъчех да ги изкача, отколкото докато само ги гледах — и се подпрях за миг на вратата, преди да дръпна въженцето. Чух как вътре в къщата смътно отекна гонг, а скоро след това вратата се отвори широко.