— Както и да взема мостри, разбира се.
— Разбира се. — Той се поколеба. — Може ли да попитам, милорд… — Замълча.
— Защо съм отседнал в града и не съм уведомил никого за работата, по която съм дошъл?
Той се усмихна. Имаше си повечето зъби, макар да липсваше един преден долу.
Свих рамене.
— Исках първо да проуча нещата от перспективата на външен наблюдател. Исках да видя организацията, да наблюдавам как тръгват доставките, да поговоря с някои от работниците, този род неща.
— Само за да купите хартия?
Отвърнах му с усмивка и го оставих да я тълкува както намери за добре.
— Не съм в течение на ежедневните дейности на завода, нали разбирате — каза той след малко. — Доколкото разбирам обаче, вие сте експерт по хартията?
Засмях се.
— Едва ли. Просто човек с добрия късмет нейно величество да му се довери. Не се очаква да направя веща преценка за хартията, просто за хората, замесени в бизнеса.
— Странно, че Империята търси нещо такова в малкото ни кралство.
Усмихнах се широко.
— Не, милорд. Ако беше странно, нямаше да разберете толкова бързо за целта ми. Всъщност бих се осмелил да предположа, че сте очаквали човек като мен от доста време.
Той кимна.
— Е, да. В течение сте — или навярно императрицата ви, или някой от бюрократите й, — че тук се произвежда най-хубавата хартия.
— Точно.
Кимна.
— Кога ще ви е най-удобно да огледате завода?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да кажем, утре?
— Ще уредя необходимото.
Отпуснах се в стола, огледах помещението и казах възпитано:
— Домът ви е прекрасен.
— Благодаря — отвърна той. — Някога принадлежеше на стария барон, преди да го продаде на дядо ми. Съществува от много години. Макар може би да не са толкова много за човек, който живее сред елфите. Трудно ли е това?
— Човек свиква с всичко. Макар че, без да обиждам вашия, мм, завод, сър, но миризмата в града ви е доста… обонятелна.
Усмихна се леко.
— Неслучайно избрахме имение на десет мили от завода.
Кимнах.
— Разбира се. Май трябва да направя същото. Като изключим миризмата, градчето е приятно, макар и странно.
— Странно?
— Гилдията — казах.
— Какво Гилдията? — Прозвуча малко рязко.
— Не исках да прозвучи обидно. Всъщност останах с впечатлението, че Гилдията няма отношение към графството, следователно не би могла да се отрази на реномето ви по никакъв начин.
Бузата му леко потрепери. Не съм сигурен какво означаваше това.
— Така е — отвърна той. — Не съм обиден. Но какво й е необичайното?
— Мм? Знам за гилдии, които имат пълна власт над някои местни занаятчии, но никога за гилдия на търговци или за такава, която има толкова пълна власт над цял град.
Графът примига.
— Аз управлявам града. — Това прозвуча сериозно.
— Е, да — казах аз. — Несъмнено. Но все пак Гилдията…
— Фю — каза той пренебрежително и вежливостта изискваше да сменя темата. Понякога в работата ми не знаеш дали някой лъже, или просто е луд, и трябва да се примириш с това.
Направих временно отстъпление и почнах да му задавам въпроси за обзавеждането, за картините и така нататък. Той се отпусна и като че ли разговорът взе да го забавлява, докато се опитвах да намеря заобиколен път и да го натисна отново. През една пауза между въпроси за порядките в Имперския двор (на някои от които можех да отговоря, а на други можех да излъжа убедително) казах:
— Друга особеност са вярванията, свързани с вещерството. Като чужденец от друга страна, за мен те са странни.
Той като че ли не придаде особена важност на въпроса ми.
— Какви вярвания?
— Тази представа за „светла“ и „тъмна“ форма на Изкуството. Ново е за мен.
— Странно, че повдигате този въпрос.
— О?
— Канех се да ви попитам за това.
Ако видя изненада в изражението ми, беше добре. Беше както честно, така и в унисон с ролята, която играех. Той погледна Лойош и Роуца, покашля се и каза:
— Очевидно сте вещер.
— Е, да — отвърнах.
— Аз не съм. Но изглежда, че всяко нещо би могло да се използва за, мм, различни цели.
— Е, да.