— За добро, да се изразим така, или за зло.
— Никога не съм мислил за това в тези термини — казах откровено. — Но ми се струва, че разбирам какво имате предвид.
Той кимна и каза:
— Е?
— Мм… какво „е“?
— Как бихте описали собствената си практика?
Отпих малка глътка и се загледах в чашата. Беше хубава чаша, ръчно издухана, тънка и изящна.
— Никога не съм се смятал за зъл — казах най-сетне.
— Предполагам, че никой не се смята.
— Сигурно бихте могли да обясните защо е толкова важно за вас? Изглежда странно да задавате на чужденец подобен въпрос.
Той се изсмя късо.
— И неучтиво ли? Съжалявам. Просто стана важно.
— Как така?
Той ми хвърли един от онези погледи, които някои хора хвърлят, когато си въобразят, че могат да погледнат в очите ти и да видят, че лъжеш. Само за протокола: не действа. Е, действа понякога, когато знаеш какво търсиш. Но не залагайте живота си на това. И не го пробвайте на мен.
След малко каза:
— Става въпрос за история, продължаваща от доста години. Това сега не е важно. Но наскоро подозирам, че бях, мм, засегнат от последовател на по-тъмните страни на занаята ви.
— Наскоро. Колко наскоро? Дойдох в града само преди два дни.
— Снощи — каза той.
— Нима? Доста оживена вечер. Аз също бях засегнат.
— Знам. Просто допуснах, че като се имат предвид роднините ви тук, изпращането ви от императрицата не е съвпадение.
— Едва ли. И аз не мисля, че избиването на близките ми, след като пристигнах, е съвпадение. А вие?
— Едва ли.
— Разбирам, че имате врагове.
Той кимна.
— В такъв случай може би вашите врагове са и мои.
— Вероятно.
Видях добре как си помисли: „Или може би моят враг е и твой“. Което вероятно означаваше, че може би казва истината, или че е откровен като йенди — тоест да не я казва.
— Бихте ли ми казали какво точно ви сполетя?
— Защо не? Не е тайна, а и да е, няма да е задълго. Снощи кочияшът ми беше убит.
Не знам какво бях очаквал, но определено не беше това. Загубих дар слово, докато гневът, който се мъчех да потисна, заплаши да изригне на мига. Не знам какво щях да направя — да разпердушиня стаята? Да разхвърлям чашите му? Да пребия иконома му?
Предполагам, че той долови отчасти какво става в мен, защото потръпна.
— Познавахте ли го? — попита той, искрено озадачен.
Вместо отговор измърморих:
— Някой ще си…
„Шефе!“
Лойош беше прав. Млъкнах и само поклатих глава. Вдишах два пъти дълбоко.
— Как е убит?
— Вещерство, както ми казаха. Още не знам подробностите.
— Кой трябва да ги знае?
Той се намръщи.
— Не мисля, че това ви засяга, милорд.
— Милорд, в светлината на случилото се с близките ми, позволете да не се съглася.
— Смятате ли, че убийствата са свързани по някакъв начин?
Знаех, че са свързани по някакъв начин.
— Съвпадението във времето изглежда показателно. Освен ако подобни неща не стават тук непрекъснато.
— Да, може би сте прав. Но не знам за някаква връзка между кочияша ми и фамилията Мерс, или между кочияша ми и вас. А вие?
— Не. И все пак…
— В такъв случай не мисля, че трябва да ви казвам повече.
Ставаше трудно да премълча нещата, които не биваше да казвам. След кратко мълчание заявих:
— Милорд, няма да ви губя повече време. Очаквам с нетърпение вашите хора да ми се обадят.
— Разбира се. Извинете ме, че не ставам. Слугата ми ще ви изпрати.
Поклоних се. Той се отпусна в креслото си, изглеждаше изтощен. Предполагам, че го бях поизморил. Щеше да е върхът на иронията, ако визитата ми го изцедеше дотам, че да рухне мъртъв.
Икономът ме поведе надолу по стълбите и към входната врата.
— Познаваше ли го? — попитах го внезапно.
— Милорд?
— Золи. Познаваше ли го?
Той се покашля, понечи да заговори, накрая само кимна.
— Какво е ставало?
Стигнали бяхме до изхода. Той спря с ръка на желязната дръжка на бравата и ме изгледа въпросително.
— Милорд?
Свих рамене и го погледнах в очите.
— Трябва да имаш някаква хипотеза кой го е убил и защо.
— Никаква, милорд.