— Проклятие.
Той се поколеба.
— Милорд познаваше ли го?
— Не, но въпросът ме интересува. Графът каза, че е убит с вещерство.
— Така изглежда, милорд.
— Каква е действителната причина за смъртта?
— Внезапно спиране на сърцето, милорд.
— Хм. И си сигурен, че е вещерство?
— Имаше знака.
— Какъв знак?
— Вещерският знак, милорд.
— Какво е вещерски знак?
Трудно е да се опише изражението, с което ме погледна. Беше смесица от изненада, сдържаност, неверие и учтивост. Не съм сигурен дали Тилдра щеше да се справи по-добре. Каза:
— Определено не знам, милорд.
— Кой може да знае?
— Милорд?
— Престани. Просто недей. В много лошо настроение съм и не те съветвам да го влошаваш още повече. Къде чу за това и кой може да знае?
За миг той като че ли преживя вътрешна борба, но рутината, страхът или нещо друго накрая надделя.
— Милорд, никаква представа нямам за такива неща.
— Добре. Той имаше приятелка, с която се срещаше в хана. Как се казва?
Този път се поколеба съвсем малко.
— Ийли.
— Благодаря.
— Ще наредя на коняря да доведе коня ви.
Държеше ми вратата и стоеше като статуя. Наистина нямах друг избор, освен да изляза.
Изчаках отпред и след малко конярят се появи, повел Марси.
Така и не научих името на иконома. Може пък да нямаше име.
В „Острата шапка“ дадох щедър бакшиш на ратая — той го прие благосклонно — и се сбогувах с Марси, може би най-добрия кон, който имаха. Дори Лойош не намери да каже нищо лошо за нея. И нещо странно: в хана до такава степен се почувствах като у дома си, че не намерих за нужно да прикривам залитането си, щом слязох.
Взех чаша кафе от гостилничаря и отидох до масата, която през последните два дни вече бе станала „моята маса“. Щом седнах, се почувствах добре. Болката в краката мина бързо. Повече време отне, докато се отпусна достатъчно, за да се прояснят мислите ми. Кафето помогна, но клавата щеше да помогне повече. Проклятие.
Усетих, че съм огладнял, и помислих да си взема пак от агнешката яхния, но се отказах. Вместо това излязох навън и вонята доста успешно уби апетита ми. Тръгнах покрай кейовете и видях фабриката за хартия — пардон, „завода“. Бълваше пушек и воня. Не се задържах. Стигнах до другия хан и забелязах, че са запалили тамян. Вършеше работа. Зачудих се защо не палят и в „Шапката“. Може би не го бях усетил.
По това време на деня — все още рано следобед — бях сам в гостилницата, ако не се броеше една отегчена на вид позастаряла кръчмарка, която ме попита искам ли нещо. Апетитът ми се беше върнал, тъй че си поръчах бобена чорба и питка хляб. Сервираха ми чорбата със скилидки чесън и много масло. Хубаво масло.
Когато кръчмарката ми донесе чаша горчиво вино, наречено онекеснер (питах за името, за да не си го поръчам случайно отново), я попитах дали Ийли ще намине.
— Няма да е днес — отвърна тя.
— Къде мога да я намеря?
Изгледа ме през рамо. Беше направила нещо, за да почерни веждите си, и още нещо, за да са й лъскави устните. Винаги съм се чудил на такива неща. Но не прекалено.
— Не си губете времето.
— Приятелка ли ти е?
Сви рамене.
— Не съвсем. Защо?
Извадих три сребърника и ги пуснах да дръннат на масата.
— Къде мога да я намеря?
Очите й се ококориха.
— На горния етаж, последната стая в дъното на коридора.
Зарадвах се, че не й е приятелка — щеше да ми струва още някоя монета. Довърших си яденето, без да бързам, после се качих по стълбището. Наложи се да ударя два пъти по вратата, преди да чуя отвътре тих глас:
— Кой е?
— Казвам се Мерс. Искам да говоря с теб.
— Махай се — предложиха ми.
— Отвори вратата — предложих в отговор — или ще я направя на трески.
Кратка пауза и вратата се открехна. Беше хубава, поне според мен, освен очите: беше плакала.
— Кажи ми какво знаеш — продължих в същата посока на убеждение.
— Какво ви засяга това? — И заплака отново. Не се трогнах.
— Ще разбера кой го е направил и ще го убия.
Зачервените й очи леко се разшириха.
— Защо? — прошепна тя.
— Просто съм в такова настроение. Казвай какво знаеш.