Тя отново се поколеба, после се отдръпна встрани. Приех го като покана да вляза, така че влязох и тя затвори вратата.
Стаичката беше малка, с малко неща, които издаваха каква е обитателката й, но не им обърнах внимание. Тя не ме покани да седна на единствения стол, тъй че останах прав и зачаках.
— Говорил си с него — каза тя.
— Да.
— Той ми каза за теб. Мислеше, че си…
— Какво?
— Мислеше, че си голям глупак. — Захлипа отново. Облегнах се на вратата и изчаках. След малко тя каза: — Извинявай.
— Казаха ми, че го е убил вещер.
— Имаше вещерския знак.
— Какво е вещерският знак?
Очите й пробягаха към Лойош и Роуца, после отново към мен. Челото й се свъси.
— Разни земи, разни обичаи, разни начини да се правят разните неща — обясних й. — Чувал съм за вещерски знак, нещо, което издава, че даден човек е вещер. Не мисля, че използвате израза в този смисъл, а и все едно, не вярвам в глупости. Изясни ми. Какво е вещерски знак?
— Когато го намериха, устните му бяха червени.
— Хм. Защо се нарича „вещерски знак“?
— Наистина ли не знаеш?
Търпение, Влад.
— Наистина не знам.
— Вещерът праща палавец през гърлото ти до сърцето. Палавецът оставя стъпки на устните.
Тук имаше някои проблеми. Първо, всъщност не можеш да стигнеш до сърцето през гърлото (човек научава малко анатомия, когато убива хора за препитание). Второ, не вярвам в „палавци“.
Разбира се, има начин да убиеш някого с помощта на Изкуството, при който устните ще станат червени. Включва най-обикновено превръщане, подмяна на съдържанието на дробовете му с пушека от мангала ти. Но…
Добре, сега не беше моментът.
— Ясно. Къде го намериха?
Тя ме изгледа продължително, след това погледна към леглото и отново към мен.
— О.
— Щяхме да се оженим. Беше ми обещал.
Кимнах и предпочетох да не питам кога й го е обещал и колко пъти от страх, че може да не разбере въпроса ми правилно. Добре, гадняр съм, но всяко нещо си има граници. Вместо това й казах:
— Съчувствам ти. Сега трябва да тръгвам.
— Ще откриеш ли кой го е направил? — В очите й имаше нещо леко плашещо.
— Да. И също така ще разбера защо.
— И ще го убиеш?
— Да. Ще го убия.
— Добре. Ще го направиш ли бавно?
— Ще го направя болезнено.
Тя кимна.
Добре, може би не трябваше да й казвам това. В Империята никога не бих признал пред някого, че са каня да убия някого. И може би бях прекалено пренебрежителен към приложението на закона в това кралство. Но ми се искаше да й дам поне това утешение.
Оставих я, слязох в гостилницата и оттам отново излязох във вонята навън. Този път ме удари здраво, почти физически. Стомахът ми се обърна и буквално се задавих. Изведнъж, само за миг, зловонната мръсотия на целия град ми дойде твърде много. Тръгнах обратно към „Острата шапка“. Помня, че очите ми бяха изцъклени и можех само да местя единия си крак пред другия, докато най-после прекрачих прага.
Добрах се до масата си и да, тук също дискретно гореше тамян, като в другия хан, само дето не можех да видя къде са го запалили. Помогна обаче. Никога не съм харесвал тамян. Той си е просто един от атрибутите на Изкуството, не нещо, до което прибягваш, за да стане денят ти по-ведър. Знам, че много вещери — включително дядо ми — живеят така, че да няма отчетлива разлика между практикуването на Изкуството и обикновения живот: дискретни заклинания и магии са част от живота им. Не и аз. За мен винаги съществува рязка граница: дотук правя заклинание, олук — край. Но сега това май се променяше. Дори можех да си представя, че ще привикна към тамяна. Можех просто да си представя физиономията на Коути, когато й кажа, че съм…
Добре, разкарай го това от ума си, Влад.
Мисълта за бренди ме отврати, а нямах нужда от кафе, тъй че направих нещо необичайно за мен: накарах гостилничаря да ми налее бира. Беше по-топла, отколкото ми се щеше, но не прекалено горчива. Кимнах одобрително на Инчай, а той като никога ми отвърна с усмивка. Предполагам, че се гордееше с бирата си.
Седях и я пиех, докато главата ми не спря да кръжи. Постепенно успях да се съсредоточа върху проблема, пред който се бях изправил. Станах и закрачих напред-назад. Съдържателят ме изгледа, така че си седнах. Изведнъж ми хрумна кое е най-странното в цялата работа. Толкова много насилие, и бях сигурен, че по някакъв начин съм в центъра на събитията, но нито имах някакво участие в тях, нито насилието бе насочено срещу мен. Не бях свикнал с това.