8.
БОРААН (свива рамене): Той е джегала. Не можем да знаем как ще реагира един джегала, докато не знаем в кой стадий е.
ЛЕФИТ: Наистина. Така се разбира обикновено. БОРААН: Неефикасно, безспорно.
ЛЕФИТ: Дразнещо.
БОРААН: Отчайващо.
ЛЕФИТ: Влудяващо.
БОРААН: Чудовищно.
ЛЕФИТ: Трябва да ги задължат да носят знаци.
Дойде вечерта и започна да става по-оживено, понеже вече беше много тъмно да се работи по нивите. Кръчмата на другия хан сигурно вече се пълнеше с работници от завода. Всички — и на двете места — уморени, потни, вмирисани и решени да забравят мизерния си живот. Събери ги наедно, поразмешай ги, колкото искаш — каква е разликата? И това бяха хората, заради които Коути ме беше отхвърлила. Как си го обяснявате това?
Предполагам, че изобщо не си го обяснявате, просто се примирявате с него. Много такива неща има в живота.
Излязох навън и тръгнах на запад. Няколко крачки и вече бях извън градчето. Продължих още четвърт миля натам, откъдето бях дошъл. Удивително беше колко бях сам. Малкото светлини от Бурз не можеха да разсеят тъмнината. В лицето ми духаше лек ветрец и нямаше никаква воня. Погледнах нагоре. Звезди, малки светлинни, блещукаха горе, на катраненочерното небе на тези човешки земи.
Не знам колко дълго съм стоял така, но по някое време Лойош рече:
„Някой идва, шефе“.
След миг чух стъпки. Сигурно трябваше да се подготвя, да извадя кама или нещо такова, но бях в особено настроение. Все едно, не ме нападнаха.
Стъпките спряха. Някой имаше добро нощно зрение.
— Лорд Мерс?
Беше мъжки глас, непознат. Не се обърнах.
— Да.
— Търсех ви.
— И ме намери. Трябва да ми кажеш как го направи. Аз например не намерих нищо от това, което търся, откакто стъпих в това проклето градче.
— Не сте толкова труден за намиране. Аз съм Дани.
— Приятно ми е, Дани. Каква е твоята роля във всичко това?
— А, това е големият въпрос, нали? Твърде много фракции и на никоя не може да се довери човек.
— Не бих могъл да го кажа по-добре. В говора ти има нещо, което…
— Не съм тукашен, да. Родом съм от едно малко кралство на изток, където жените са по-хубави, но храната не е толкова добра.
— Винаги избирай храната — посъветвах го. — Така не можеш да сбъркаш.
— Така и направих.
— Разумно.
— Да, несъмнено. Но като стана дума за разум, поставили сте се малко в ситуация, да го наречем, нали?
— Тъй ли? Аз пък си мислех, че всичко си тече гладко.
— Мога да помогна.
— Добре, цял съм слух.
— Първо вероятно ще искате да знаете защо трябва да ме изслушате.
— Ни най-малко. Слушам те, защото ми харесва акцентът ти.
Той се засмя.
— Двамата с вас бихме могли да се разберем добре, лорд Мерс. Добре. В такъв случай — защо трябва да ми вярвате?
— Това ще е малко по-трудно, да.
— Тук съм в услуга на един приятел.
— Името му?
Отново се засмя.
— Не очаквате да отговоря на това, нали?
— Да, не очаквам.
— И тъй, този приятел смята, че може би сте в състояние да направите нещо добро за него и че той също би могъл да направи нещо добро за вас в замяна.
— Продължавам да слушам.
— Предполагам, че повече от всичко ви трябва информация.
— Добро предположение.
— Е, затова съм тук. Питайте. За предпочитане неща, които можете да проверите.
Добра идея. Само че не беше толкова просто. Човек може да научи много от това, което някой иска да научи, а не бях склонен да позволя на този тип да научи много. Дотук не беше направил буквално нищо, за да ме убеди, че мога да му вярвам.
„Някой друг наоколо, Лойош?“
„Не, шефе“.
— Добре — казах. — Кажи ми: защо този град е толкова странен?
— Хмм. Не сте били дълго във Фенарио, нали?
— Не съм.
— Този град не е по-странен от който и да било друг в тази страна. Всеки си има идиосинкразии.
— Идиосинкразии.
— Кралят рядко упражнява голям контрол над графствата. Всяко си е отделно и особеностите на продукцията определят характера на всяко графство. Виж, ако искате да видите наистина странно място, идете на изток в планините, недалече от моята страна. Там има едно място, Туз, където обучават кози да пренасят контрабанда, като ги карат да…