— Добре. Схванах идеята. Всяко графство си е само за себе си.
— Да. А на това му дошло ред, мм, не знам, преди няколкостотин години може би, когато един селянин намерил стара рецепта за правене на истински добра хартия, и то в големи количества. Продал я на графа — вероятно срещу талига с два коня, за да се махне от града — и оттогава…
— Кажи ми каквото можеш за този твой приятел. Какво си мисли, че мога да направя за него?
— Имате общ враг, а това винаги е добра основа за някакъв съюз.
— Добре. Кой е врагът?
— Не знаете ли?
— Не си играй игри с мен, Дани.
— Мм, всичко това е една голяма игра, лорд Мерс. Точно затова съм тук. Играя игри добре, защото винаги мога да намеря пролуки в правилата.
— И винаги внимаваш да не издадеш какви са правилата на други играчи, които не ги знаят.
— Точно.
— Ами, добре. Радвам се за теб. Забавлявай се. Кой е врагът?
— Съжалявам, лорд Талтош.
Има много начини да се оправиш с някой, който се опитва да измъкне информация от теб и който смяташ, че може да е достатъчно добър, за да я измъкне. Помислих за най-простия: да го убия на място. И можех да го направя при това. Не можех да го видя, но Лойош знаеше къде е. Много близо бях. Щеше да се окаже грешка, със сигурност — нямах никакъв реален повод, а ако имах, нещата щяха да тръгнат другояче, да го кажем така. Но го исках.
— Обърни се и си иди — казах му.
Изглежда, долови нещо в тона ми, защото не каза и дума повече. Чух как се отдалечиха стъпките му.
„Лойош, проследи го. Искам да съм сигурен, че не ме причаква някъде“.
Лойош излетя и го направи. Съобщи ми, че Дани се е върнал в града и че го видял да влиза в една къща. Описа ми я и се върна. След това се погрижи да се върна в града, без да се объркам.
„Така. Това определено беше интересно. Получихме ли повече информация, отколкото издадохме?“
„Ти си експертът по това, шефе. Аз съм само очи и криле“.
„И добър усет за тайнственото“.
Вече бяхме пред вратата на „Шапката“.
„Това въпрос ли е? Не, не засякох никакво вещерство“.
„Добре“.
Изругах наум. Странната практика с Изкуството в това странно градче бе едно от нещата, които трябваше да разбера.
По това време имаше малко клиенти и съдържателят водеше тих разговор с двама от тях.
Слугинята си бе отишла, тъй че прекъснах Инчай, колкото да ми налее бира, с която толкова се гордееше. Бях гладен, но не исках да ям. Бях уморен, но знаех, че няма да мога да заспя. Бях ядосан, но нямаше кого да убия. Безразборни убийства, жадни за власт гилдии, вещери с практики — или най-малкото вярвания, — които ми бяха непонятни. Наистина дразнещо. Просто ставаха твърде много неща. Не знаех подробностите на нито едно от тях и не знаех кои се напасват и как. Извадих една кама и започнах да си я подхвърлям, хапех устна и се мъчех да осмисля всичко.
„Шефе…“
Съдържателят се беше вторачил в мен. Усмихнах му се мило и прибрах камата. Иначе трябваше да го нарежа с нея, а не ми се ставаше.
„Колко дни вече сме тук, Лойош?“
„Години, шефе. Тук сме от години“.
„Точно такова е усещането, нали?“
„Означава ли това, че мислиш да си тръгваме?“
„Още не“.
„Добре“.
„Роуца как се оправя?“
„Прихвана настроението ми, шефе. Съжалявам“.
„Няма нищо. На всички ни е трудно“.
„Но защо…“
„Трябва да го направя това“.
„Винаги можеш да поразбуташ наоколо, да поразбъркаш нещата без никакъв план и да видиш какво ще стане“, каза той. Имаше предвид, че правя точно това.
„Много си забавен“, отвърнах. Имах предвид, че не е.
Прав беше, разбира се. Лутането и разбъркването на неща може да са ефективни до определен момент. Могат да свършат работа. Тоест да понаучиш това-онова. Но понякога, когато го правиш, убиват хора и понякога — не хората, които го заслужават.
Лойош ме подуши по врата.
„Мда, знам“, казах му.
Взех хляб и сирене от Инчай и се насилих да хапна, дадох и на Лойош и Роуца. Сиренето беше прекалено солено. Не обичам прекалено солено сирене. Взех си още една бира, за да го прокарам. Сигурно точно затова продаваше толкова солено сирене. Кучият му син.