— Кажи ми нещо — казах му, докато взимах халбата. — Какъв вид вещерство практикуват тука?
— Хм. — Изгледа ме с присвити очи. — От чистия вид, читавия, доколкото знам. Но аз лично не практикувам. Питай някой, който го прави.
— И кой да е той?
— Мм?
— Кой практикува Изкуството? Посочи ми някой.
— От тия тук ли?
— Ами да.
В кръчмата имаше само четирима, всички сами, пиеха кротко. Двама ни гледаха, другите двама бяха пияни.
— Не ги знам — отвърна той. — А и да знаех, нямаше да кажа на чужденец, Ясно?
Свих рамене.
— Тогава нека те попитам нещо друго.
Той присви очи и ме изгледа подозрително.
— Какво?
— Нарочно ли продаваш солено сирене, та хората да си поръчат още бира?
Той помълча, после се засмя и се премести в другия край на тезгяха. Върнах се на масата си.
„Е, какво ще кажеш? Пробваш прекия подход и действа. Ще трябва да го запомня това“.
„В какъв смисъл действа, шефе?“
„Не си наблюдавал очите му“.
„Посочи ти някого с очи ли?“
„Неволно“.
„Кой?“
„Онзи с дългото сиво палто и къдравата коса, дето изглежда, сякаш всеки момент ще изключи“.
„Да го проследя ли, като си тръгне?“
„Може би ще е малко прекалено очевидно да го последвам навън и после да се върна с един джерег по-малко“.
„Тогава да се качим горе. Ще наблюдавам вратата от покрива“.
„Бива“.
Допих бирата, оставих халбата и се качих в стаята си. Отворих кепенците и Лойош излетя. Седнах да чакам.
Само десетина минути, толкова отне. Лойош влетя през прозореца, все едно нямаше никаква грижа на света.
„Готово, шефе. Щях да се върна по-рано, ако не падна два пъти по очи, докато се прибере“.
„Хмм, значи вече сигурно спи“.
„Мисля, че го нарече изключване“.
„Тъй че ако… да. Добре, води ме в къщата“.
„Готово, шефе“.
И тъй, отново по стъпалата и навън, в тъмното и вонята. И ако почва да ви омръзва да слушате колко вонеше, представете си на мен колко ми беше омръзнало да вървя и да я дишам. Фу.
Лойош, който имаше по-добро нощно зрение от мен — което значи, че имаше поне някакво, — полетя съвсем малко пред мен и ме поведе по средата на поредната изненадващо широка улица на градчето. Бързо загубих представа накъде отиваме и къде сме спрямо хана, но много скоро Лойош заяви:
„Тука“.
Вслушах се и чух хъркане. Пробвах вратата. Отключена. Не вдигна много шум, докато я отварях, и след това бях вътре.
„Една стъпка напред, шефе. Още една. Протегни си ръката. Така. Още малко. Ето. Това е свещ“.
Като че ли имаше стена между мен и хъркането.
„Някой в тази стая?“
„Не“.
Удивително е колко ярка може да е само една запалена свещ и колко много може да те заболят очите. Има едно просто заклинание за нагаждане на очите към тъмното или светлото. Но, разбира се, нямаше да си сваля амулета заради него, тъй че изчаках.
Хъркането спря и един пиянски глас измърмори:
— Мм, какво?
Напрегнах слух и чух шепнене, после отново пиянския глас:
— Ост’ви мме да спя.
Отново шепотът и този път успях да различа думите:
— Ланчи, има някой в къщата!
Помислих да извикам в отговор: „Не, няма!“, но не ми се стори особено умно. Угасих свещта.
Очите ми се бяха пригодили достатъчно, за да мога да застана до вратата. Обърнах се настрани и вдигнах яката на наметалото си. Чух как някой става в стаята и когато вратата се отвори, успях да хвърля поглед вътре достатъчно, за да забележа кое и кой къде е.
Напомних си, че при хората на гърлото е по-плашещо, отколкото на тила. Не знам защо е така, но е от нещата, които човек си струва да знае.
Трябваше да действам бързо. Ножът, който носех на колана си, беше с най-тежката дръжка, тъй че избрах него. Щом мъжът мина покрай мен, го тупнах отзад по главата. Нямах представа дали изгуби съзнание, но предвид състоянието му трябваше да е достатъчно, за да го изключа съвсем. Докато падне на пода, вече бях до леглото и притисках тъпата страна на острието в гърлото на жената. Хладна стомана на гърлото ти в тъмното обикновено привлича вниманието, а с тъпата страна можех да натисна силно, без да опръскам с кръв навсякъде. Заговорих спокойно: