— Нито звук, нито движение, нито шепот, или и двамата сте мъртви.
Моментът, в който жената можеше да изпищи, дойде и си отиде. Чух как мъжът простена.
„Дръж го под око, Лойош“.
„Ясно, шефе“.
На глас казах:
— Нямам намерение да ви убия, нараня или дори да ви открадна нещо. Не прави нищо, което да ме накара да премисля. Имам въпроси. Ще отговориш на тях и ще си отида. Кимни, че си съгласна.
Тя кимна. Очите й бяха ококорени.
— Мъжът ти е вещер. И ти ли си вещица?
Очите и се разшириха още повече. Повторих въпроса.
Тя кимна отново. Добре, това спести някои неприятности.
— Членове ли сте на вещерското сборище?
Колебание, после ново кимване.
— Кой го води?
— Ние… аз… не знам.
— Не знаеш?
— Главите на Сборището… те се избират помежду си, тайно. Носят качулки. Когато те поканят, всички са закачулени и никога не знаеш кои са.
Аха. Ноиш-па ми бе споменал, че понякога е така. Поне бях потвърдил, че съществува вещерско сборище. Това беше напредък.
— Трябва да разбера за двата вида вещерство в този град. Ще ми го обясниш.
Светлината на свещта в съседната стая бе достатъчна, за да видя объркването й. Отдръпнах ножа от гърлото й, но го задържах в ръката си.
— Не бързай, помисли си малко. За мен е важно да го разбера, а никой не иска да отговори на въпросите ми. Ти ще отговориш на въпросите ми. Нали?
— Не разбирам — прошепна тя.
— Не е нужно да разбираш, трябва само да ми кажеш това, което искам да знам.
— Кой си ти?
— Този с ножа. Някой каза нещо за вещери, които следвали светлината, и други, които следвали мрака. Какво означава това?
Изпитвах известно съчувствие към тази жена. Събуждаш се посред нощ, мъжът ти е мъртвопиян, някакъв непознат, нахлул в къщата ти, го удря по главата и след това държи да ти задава езотерични въпроси за естеството на тайните изкуства. Не може да е лесно да схванеш всичко това наведнъж достатъчно добре, за да предложиш смислен отговор, колкото и да ти се ще, тъй че когато устата й се отвори и затвори няколко пъти и видях паника в очите й, казах:
— Добре, хайде да пробваме нещо по-лесно. Защо повечето от фамилията Мерс напуснаха града?
— Фамилията Мерс ли?
— Да. Които не бяха убити вчера.
— Но те са напуснали преди години.
— Знам. Защо?
— Не знам. Било е преди години. Преди да се родя. Само съм чувала за това.
— Какво си чувала?
— Че са били последните следовници на тъмния път.
— Какво правят следовниците на тъмния път, а следовниците на светлия път — не?
— Практикували са забранена магия.
— Каква магия е забранена?
— Призовавали са демони.
Доколкото можех да преценя, наистина го вярваше. Беше вещица и вярваше в това. Как може човек да практикува Изкуството и въпреки това да остане такъв невежа за него? Беше пълна глупост, разбира се. Има такива неща като демони и да, може да бъдат призовани, но не с вещерство. Призоваването на демон изисква да пробиеш преградите, които отделят реалностите… и не, за мен това не звучи по-смислено, отколкото за вас, освен ако не сте изучавали некромантика, в който случай знаете много повече по материята от мен, тъй че защо ме питате? Но работата е, че изкуството на вещера е просто да се използва енергията на ума за манипулиране на вероятности и има строго ограничени начини, по които това може да се направи. Е, да, веднъж накарах един малък предмет да се пренесе до мен от хиляди мили разстояние с помощта на магия и знам, че човек не би трябвало да може да прави и това. Но все пак е много по-различно от огъването на цялата форма на реалността в дадено пространство, за да се направи разлом към нещо, което на всичкото отгоре не съществува.
Освен това в този момент бях отчаян. Не искам да мисля за това.
Важното беше не дали „тъмните“ вещери наистина са правили това, важното бе, че тази жена мислеше, че са могли. И цялата тази работа с „тъмно“ и „светло“ намирисваше много на завода — в смисъл че вонеше, ако ви прозвуча прекадено деликатно. Тъмният път? Светлият път? Кой разсъждава така? Кой вижда света в тези понятия? Не е нещо, в което да повярва човек с капка здрав разум — в това можеш да убедиш само лековерници.