БОРААН: Мислиш ли?
ЛЕФИТ: Боя се, че да, въпреки че ми е неприятно да оспорвам чудесния ти афоризъм.
БОРААН: Твоя чудесен афоризъм, скъпа. Цитирах думите ти от случая „Лампата на рибаря“.
ЛЕФИТ: Да, мили, само че го казах, след като разгадахме престъплението.
Пак бях забравил да затворя кепенците, тъй че се събудих, понеже Пещта изгаряше болезнено очите ми. Поругах малко, след което станах и ги затворих, защото е по-добре да затвориш кепенците, отколкото да ругаеш светлината, или както е там. Опитах се да поспя още малко, но не се получи.
Облякох се и слязох долу за кафе. Зад тезгяха беше жената на съдържателя и погледът, който ми хвърли, говореше, че нямаше да е тук, ако мъжът й не се беше събудил посред нощ, за да ме пусне в хана. Но нищо не каза, тъй че запазих мислите по темата за себе си и просто си изпих кафето: горчиво на езика, но действа точно толкова добре, колкото клавата, когато те удари в корема. Това е разликата, предполагам: клавата е удоволствие, кафето е чиста физика.
Доста ефектна физика обаче. Щом започна да действа, отношението ми стана малко по-добро — или по-скоро малко по-малко лошо — и когато получих от жената топъл хляб и сирене, даже й дадох бакшиш. Това сирене, за разлика от снощното, се оказа тръпчиво и ароматно, и нито трошливо, нито солено, което можех да приема за награда от боговете за щедростта ми. Дадох и на Лойош и Роуца, които май се съгласиха с предпочитанието ми.
„Имаме ли план за днес, шефе?“
„Отчасти. Ще седя тук и ще разбера дали снощната ни приятелка си е държала устата затворена“.
„А ако не е?“
„Тогава ще се заема с актове на насилие и разруха“.
„О, добре. Тия ми липсваха“.
Малко по-късно съдържателят дойде и закрачи към мен. За момент си помислих, че ще бъда изгонен, и се зачудих как да реагирам, но той постави пред мен сгънат и запечатан лист хартия с думите:
— Пристигна за тебе от негово благородие. — След което се отдалечи без повече обяснения.
Отворих го. С четири пъти повече думи, отколкото беше нужно, се нареждаше на „Дневния разпоредител“ (каквото и да означаваше това) да се погрижи да получа пълен достъп до завода и да се отнесат с мен с цялото дължимо уважение към почитаем приятел на Негово и пр. и пр., и на екипажа на лодката да осигури, до и от, наличен превоз, както подобава за и т.н. и т.н.
„Е, това е, шефе. Ще я посетим ли днес тая фабрика?“
„Може би. Не веднага“. Сгънах листа и го прибрах за по-нататъшно обмисляне.
Изпих доста кафе, докато се убедя, че никаква група разгневени граждани или сурови представители на закона няма да нахлуят в хана с намерението да ме измъкнат и изправят пред правосъдието заради снощните ми криминални деяния. Мисля, че изпитах облекчение.
„Добре. Хайде да се поразходим“.
„Някъде конкретно?“
„Ще ти кажа, като стигнем“.
„Това означава не, което означава, че отиваме на кея“.
„Млъкни“.
Запътих се към кея и постоях там, загледан към завода. Бумтеше и бълваше пушек, който се вдигаше нависоко и се стелеше на североизток. Този ден миризмата не беше толкова лоша. Зачудих се дали на североизток живеят хора и дали им харесва вятърът точно сега.
„Какво има, шефе?“
„Мм?“
„Измърмори: «Капан».“
„О, нима?“
„Заводът“ оттатък реката представляваше ниско и тромаво дълго здание, построено от камък, и не виждах нито един проклет от Вийра прозорец по него.
„Мда. Добре, не знам дали е капан, но определено прилича на капан“.
„Ами хайде да не ходим там тогава“.
„Няма да ходим засега. Трябва ни още информация“.
Беше много преди обед и Пещта хвърляше дълги сенки от сградите вляво от мен. Дядо ми веднъж бе споменал за нещо, наречено „гледане по сянка“ — тоест да можеш да виждаш разни предзнаменования и поличби във формата на сянката от предметите в определени моменти. Така и не научих повече за това, защото той го смяташе за глупост.
Зачудих се какво ли щеше да ми каже сега. Одобрил беше идеята ми да открия нещо за майка ми. Знам го, защото го беше казал и защото ми даде онази бележка. Но с удоволствие щях да изслушам мислите му за „светлата“ и „тъмна“ форми на Изкуството и за всичките странности в тукашната политика.
Щеше да ми каже да не се разсейвам от сенките, а да се съсредоточа върху целта. А аз щях да му кажа, че не мога да видя нищо друго, освен сенки. А той щеше да изтъкне, че за сенките е нужен източник на светлина и реален обект, който да предопредели формата им.