Е, добре, Ноиш-па. Ще ти опиша сенките, а ти ми кажи кой обект има такава форма, а? Имаме граф, който притежава завод за хартия. Имаме фамилия, избита, защото съм задавал въпроси за тях. Имаме кочияш, убит, защото е отговорил на въпросите ми. Имаме Дани, който води разговори в тъмното и иска да ме привлече на своя страна, но не иска да каже коя е тази страна, нито дори кои са страните. Имаме Орбан, със светлосиния елек, който ми подава смътни намеци и предупреждения, след което изчезва. Имаме Търговска гилдия, която управлява целия град и останалата част от графството също така, доколкото знам, и може да е или да не е свързана със странните порядки на вещерството, една, от които забранява призоваването на демони, което, от своя страна, е преди всичко невъзможно. Кои от тези неща са сянка и какво я хвърля, Ноиш-па?
Крачех напред-назад, зяпах към завода отвъд реката и слушах плясъка на водата в кея. Пещта се издигна и сенките станаха по-къси. Ставаше топло и си помислих да се върна в хана и да си взема по-лекото наметало, но прехвърлянето дори на малкото изненади, които още носех по себе си, ми се стори твърде много работа. Искаше ми се някой да ме нападне, за да мога да ударя нещо и да видя как му потича кръв. Картината на фермата на Мерс, изгоряла и димяща, се загнезди в ума ми и се наложи над реката и димящия завод.
Някаква лодка — дълга и неугледна — потегли от завода и тръгна надолу, понесена от течението. Успях да различа две-три фигури на нея, но не разбрах какво правеха. Погледах я, докато се скри от очите ми, след което обърнах гръб на реката.
Жени, с бебета или без бебета, влизат в дюкяни. Тук-там играят деца. Всичко изглеждаше невинно. И да ставаше нещо наоколо, беше добре прикрито.
Проклето градче. Проклета страна.
Хубаво. Много добре.
Можех да си позволя малко ръмжене, мрънкане и недоволство, че светът е такъв, какъвто е, но хайде стига толкова. Освен това трябваше да си кажа да престана да се самосъжалявам, преди Лойош да се е сетил.
Понякога, ако успееш да намериш нишка, можеш да я хванеш и да я проследиш, за да видиш докъде води. Щом си помислих за това, осъзнах, че бедата не е в липсата на нишки, а по-скоро в това, че са твърде много. Тъй че избирам една, хващам я здраво, виждам накъде отива и се надявам някой да се опита да ме спре, защото така ще имам някой, на когото да си избия безсилието.
Дани.
Беше дошъл отникъде, за да ми говори с неясни заобикалки. Искаше да направя нещо, но не искаше да каже какво. Следователно знаеше нещо и трябваше да разбера какво е то.
„Лойош“.
„Къщата на Дани ли, шефе? Да я наблюдавам?“
„Да“.
„Тръгвам“.
Можех да се върна в хана и да изчакам там, но проклетото място бе започнало да ми омръзва. Освен това имах чувството, че отношенията ни с ханджията стигат до точката, след която ще се случи нещо, и освен ако не се окажеше, че е ключов играч във всичко това (в края на краищата всеки можеше да е), прилагането на насилие щеше да е излишно. Ето защо се преместих на сянка откъм западната страна на един склад, седнах и зачаках.
След около половин час Лойош съобщи:
„Или го няма, или спи. Звук не съм чул досега“.
„Добре. Остани там“.
Така прекарах предобеда и следобеда. Добре де, така го прекара Лойош. Аз все пак можах да изтичам да си взема малко хляб и наденица, докато той не можеше да мръдне от поста си. Споменавам го, защото Лойош го спомена. Многократно. Дадох малко наденица на Роуца и я пратих при Лойош, но това смекчи подмятанията, които ми пращаше, съвсем малко. Когато се върна, Роуца изглеждаше развеселена, което означаваше, че или започвам да развивам някаква връзка с нея, или си въобразявам. Петдесет на петдесет, бих казал.
Та значи просто киснех там и наблюдавах във всички посоки как нищо не става. Този път не се появи някоя мила въртиопашка, която да ми предложи услугите си и да ми продаде информация. Информацията настрана, но малко разсейване щеше да ми дойде добре.
На свечеряване вятърът се измести и вече духаше право към мен от завода. Можете да си представите колко доволен бях. Но след около половин час отново се промени и задуха обратно към планините, което никак не е логично, но и никога не съм твърдял, че разбирам времето.
Лойош поиска да разбере колко още се очаква да виси там. Аз също, който отговор го задоволи толкова, колкото можете да очаквате. Лазехме си по нервите, предполагам. Което е изненадващо, като си помислиш колко рядко се беше случвало през годините. Давах си сметка за това и се стараех да не натягам обстановката още повече. От своя страна, той се справи добре.