Все още имаше предостатъчно дневна светлина, когато каза:
„Ето го, шефе. Тъкмо се прибира“.
„Пеш ли?“
„М… не. Малка карета и са двама, шефе. Няма герб“.
„Хмм. Това не означава нищо“.
„Шефе? Май разпознавам този, дето я кара“.
„Дай ми образ. А. Добре, приятел“.
„Кой е?“
„Не мога да видя добре рижата коса на тази светлина, но е един от войниците на графа, дето бяха пред имението“.
„Добре, шефе. Сега какво?“
„Сега е ред да кажа «а-ха».“
„Добре. Кажи го. После можеш да обясниш какво означава това“.
„Не съм стигнал дотам. Ще я караме едно по едно“.
„Казвам просто, че не доказва, че работи за графа. Може да е бил по работа до…“
„Знам. Но е добро за начало“.
„Разбира се. Да наблюдавам ли, докато Дани отново излезе, или ще му гостуваш?“
„Идвам веднага“.
„Шефе, би могъл да изчакаш, докато се стъмни съвсем. Тук е ужасно открито. Много бараки струпани на едно място, всички с изглед една към друга, и хора влизат и излизат“.
„Знаеш, че така се налага да висиш там и да наблюдаваш, докато се оправя, нали?“
Той въздъхна в ума ми, приех го за „да“ и се отпуснах да изчакам още малко. Скоро, щом взе да се стъмва, кейовете по реката се оживиха — лодкарите се приготвяха да докарат работниците от завода на отсамния бряг. Зачудих се защо никой от тях не си е построил къща оттатък и да си спести пътуването два пъти на ден. Може би заради вонята, или защото графът го бе забранил. Второто бе по-вероятно.
Заизсипваха се като мравки от разровен мравуняк — изникваха от всички дупки и се втурваха отчаяно към лодките, за да се махнат по-бързо. Доколкото можах да видя, имаше много бутане и дърпане, и може би няколко боя тук-там, докато някои оставаха за следващия курс. А вече имаше и малко повече хора на улицата — плюс жени, които си показват глезените: минаваха покрай мен и някои ме поглеждаха преценяващо. Лодките започнаха да пристигат и стана шумно — глъч, смях, ругатни и тупащи по земята крака. Двайсет минути по-късно пристигна вторият товар и това се повтори в по-умален мащаб, докато накрая всичко потъна в тишина и мракът се сгъсти.
Някой път погледайте как се стъмва в град без светлини — за предпочитане някъде в Изтока, където Пещта блести толкова ярко, че не можеш да го понесеш, ако погледнеш към нея. По-различно е, отколкото в някое място с Вечния облак. И също така по-различно, отколкото сред дивата природа. Сенките на сградите и на някое самотно дърво постепенно стават все по-дълги, докато се слеят с други сгради, с други сенки и със самата нощ, и разбираш, че мракът е паднал съвсем, и вече си другаде, в град в нощта.
Лойош ме поведе, с помощта на очите на Роуца и като ми указваше посоките. От време на време от някоя къща се изсипваше малко светлина, тъй че можех да виждам пътя си на няколко стъпки, или понякога някой минаваше наблизо, размахал лампа: използваха ги всички с малко разум в главата — тоест всички, освен мен. Но преди всичко ме водеше Лойош. Повечето ми усилие бе съсредоточено върху това да запазя спокойствие. Ще се изненадате колко по-трудно е да запазиш спокойствие, когато не можеш да видиш нищо. Или може би не.
Щом стигнах до къщата, Лойош плесна бързо с криле, за да мога да различа къде е. Обикновено лети безшумно като бухал, но ако поиска, може да вдигне шум. Попитах го веднъж за това и той каза, че бухалите са глупави, което изобщо не бе това, за което го питах, тъй че зарязах темата.
Кацна на рамото ми. Имаше съвсем мъничко светлина, процеждаща се от един прозорец със затворени кепенци.
„Каква е играта, шефе?“
„Блъскам вратата, ти и Роуца му налитате в лицето, оттам импровизираме. Сигурен си, че е сам вътре, нали?“
„Никакви звуци оттам от часове, шефе“.
„Добре. Готови?“
„Да. Не чух вратата да се заключва, между другото“.
„В смисъл, не се налага да я троша? Проклятие“.
Беше прав. Бутнах и я отворих. Проклетата светлина ме удари в очите и бях почти заслепен. Лойош и Роуца влетяха и ги последвах, надявайки се на най-доброто.