Последва кратка суматоха, чух как някой изруга, примижах и след това ми беше в ръцете. После в едната ми ръка се появи кама и я опрях в тила му. Той замахна и успя да ме удари в лицето, след това изрита, но това го видях достатъчно добре, за да го избегна. Сграбчих го по-силно и се сетих, че си имам работа с човек, тъй че преместих камата на гърлото му и той покорно затихна. Най-силният звук в стаята беше от дишането му. Имах чувството, че не е много щастлив.
— Добра среща, приятелю Дани. Как си в тази прекрасна вечер, с блесналите звезди на небосвода, веселата песен на щурците и сладко гукащите в нощта гугутки?
Продължи да диша задъхано.
Очите ми започнаха да се нагаждат. Бутнах го в един тапициран стол и натиснах острието в гърлото му. Той вдигна брадичка и ме изгледа вбесено. Не можа да ме изплаши.
— Аз ще задавам въпроси — казах му. — А ти ще отговаряш. Ако не отговаряш на въпросите ми, ще реша, че нямаш никаква стойност за мен. Ако отговаряш, ще те оставя да живееш. Ако след това разбера, че си ме излъгал, ще се върна. Наясно ли сме с основните неща?
— Джерегите — изръмжа той. — Проследили са ме.
— Познайникът ми има дарби, които не са съвсем традиционни — отвърнах му.
— Още не е късно — увери ме той. — Излизаш през вратата и забравям за случилото се.
— Много мило от твоя страна. Значи, най-напред, за кого работиш?
— Представа нямаш какво си…
Зашлевих го, силно.
— Изобщо не започвай.
Той ме изгледа още по-вбесено.
— Не. Така няма да стане — казах му. — Трябва ми отговор. Ако не ми отговориш, ще те убия. Работодателят ти заслужил ли е такава лоялност?
Забелязах, че се замисли, някъде зад вбесения поглед. Дадох му малко време.
— Работя за граф Секереш — каза най-сетне той.
Облекчих съвсем малко натиска върху гърлото му — наречете го награда един вид.
— Какво правиш за него?
— Ъъ… оправям проблеми, предполагам, че така би го нарекъл.
— И аз предполагам същото. За какво иска да ме наеме той?
— Не знам. Не ми каза.
Замислих се дали да повярвам. Докато мислех, казах:
— В такъв случай предполагам, че нямаш представа защо просто не ме попита сам, когато говорихме?
Тук имаше леко трепване, докато го наблюдавах; знак за объркване, сякаш въпросът ми го озадачи. Това си струваше да се обмисли.
Около две секунди.
— Кога ти възложиха работата?
— Коя работа?
— С наемането ми.
Той примига.
— Не помня точно. Преди два-три дни.
— И какво точно ти се каза?
— Да те наема.
Бързо дръпнах камата от гърлото му, завъртях я в ръката си и го шибнах с дръжката по скулата. Не прекадено силно, но достатъчно да остави хубава синина. Преди да е успял да реагира, острието отново бе на гърлото му и натисна толкова силно, че за малко да пусне кръв.
— Дотук се справяше добре. Защо искаш да развалиш всичко?
Изгледа ме с гняв. Изчаках. После призна:
— Казаха ми да разбера какво замисляш.
Кимнах и отново охлабих малко натиска.
— Много по-добре е, когато казваш истината.
Очите му блеснаха.
— И мама ми разправяше същото. Но щом кажех истината, получавах пердах.
Реших, че този тип ми харесва. Надявах се да не се наложи да го убия.
— И какво откри, че замислям?
— Не съм стигнал до някакви заключения.
— Ще ме уведомиш ли, когато стигнеш?
— Ще ти пратя писмо по пощата.
— Има ли добра пощенска система в тази страна?
— Горе-долу. Системата в графството е добра обаче. Гилдията я държи.
— Има ли нещо, което да не държи?
— Графа. Мен. Може би теб.
— Може би?
Очите му пробягаха към ръката ми, все още с ножа на гърлото му, и после отново към лицето ми.
— Едва ли. Ръката ти не се ли уморява така?
— Не, добре съм. Какво се случи с Орбан?
— Кой? А, Орбан ли? Нямам представа. Може да е заминал. Той много пътува.
— Той работи ли за Гилдията?
— Всеки тук работи или за Гилдията, или за графа. Всеки.
— Включително вещерите?
— Хмм. Не знам. Мисля, че трябва да си живял тук през целия си живот, за да разбереш как точно действа. И сигурно пак не би могъл.