Това съвпадаше и с моята оценка, но не го казах.
— А тази работа със „светлите“ и „тъмните“ вещери?
— Чувал съм за тъмни вещери. Казвали са ми, че Мерсови практикували по-тъмния вид. Не знам дали е вярно. И не знам какво означава това. Звучи ми странно. Аз ще получа ли ред да задам въпроси?
— Разбира се. Когато ти държиш ножа.
— Като стана дума, имаш ли нещо против да го махнеш от гърлото ми? Имам чувството, че ако кажа нещо, което да те подразни, може да се хлъзне.
— Възхищавам се на инстинкта ти. Казвай.
Изглеждаше нещастен. Явно не искаше да ми каже. Някои хора така и не искат да ми кажат нещата, които искам да знам. Това изнервя, ако го позволиш. Натиснах малко повечко.
— Трябва да знаеш — заговори той — че направи доста, мм, силно впечатление, когато пристигна.
— Продължавай.
— В смисъл, веднага намери представителя на Гилдията и все едно му каза в лицето, че ще видиш сметката на Гилдията.
— Орбан.
Той кимна и продължи:
— След което, разбира се, Гилдията разгласи да бъдеш държан под око.
— Аха.
— А после започна да търсиш черни вещери.
Разбира се. Да, това дори звучеше логично. Понякога просто допускам, че някои хора лъжат, и се опитвам да открия мотива зад лъжата. Всъщност не е толкова лошо. Лошото е, че често забравям, че други пък може да правят същото с мен.
— Добре. Продължавай.
— Това не ми го е казал графът, сам го чух.
— Да, разбирам. Чуваш разни неща. Продължавай.
— Тъй че негово благородие ме повика и каза да ти предложа да работиш за него, но без да казвам кой е. Трябваше само да разбера дали имаш интерес да работиш с, мм, неназована страна за разкриването кой е убил онези вещери. Каза ми да…
— Вещери — повторих. — Цяло семейство. С деца. Някои от тях не можеше да са на повече от… добре, продължавай.
Той преглътна и кимна.
— Каза ми, че ги представяш като свои роднини и използваш името им, тъй че трябваше да се опра на това.
— Попита ли го какво според него може да е истинското ми име?
Той поклати глава.
— Не му задавам въпроси. Той просто…
— Да, да. Разбрах. Смяташ ли, че е имал идея какво може да е името ми?
Той разпери ръце.
— Не мога да знам, лорд М… милорд. Извинявам се.
— Продължавай да ме наричаш Мерс, спокойно.
— Да, милорд Мерс.
— Какво друго ти каза? Нещо, което да намеква, че може да съм опасен?
Той се намръщи.
— Не с толкова думи, но да, нещо в начина, по който говореше за теб, ме попритесни.
— Знаеш ли, приятелю Дани, това е най-странният град, в който съм бил.
— Трябва повече да излизаш.
— Благодаря, ще го имам предвид. Кой ги уби?
— Кого?
— Знаеш кого.
— Фамилията Мерс ли? Не знам. Графът не знае. Не смята, че си ти.
— Да, и аз не смятам.
— Но не е сигурен.
— Кой трябва да го разкрие?
— Моля?
— Когато се случи нещо такова, когато някой е убит, кой трябва да разкрие извършителя? Кой отговаря?
— О. Мм, графът, мисля. Или може би кралят. Не съм сигурен.
— А графът на кого би го възложил?
— Ами… на мен.
— На теб?
— Предполагам.
— И вместо това те е накарал да ме проследиш и да ми предложиш съюз в тъмното.
— Драматично беше, трябва да признаеш.
— Не достатъчно, Дани. Защо точно там и тогава?
— Ами, видях, че тръгна натам. Помислих си, че това може да ми даде предимство. Не знаех за познайниците ти.
— Да. От колко време ме следиш и изчакваш удобен случай?
— Не много. От два дни.
— Два дни?
— Да.
— Добре. Ето че нарани гордостта ми.
„И моята, шефе. Мисля, че може би лъже“.
„Винаги мисля това, Лойош. И виж докъде ме докара“.
„Още дишаш“.
— Наистина ли си ме следил от два дни?
Той кимна.
— Нещо против да го проверя?
— Моля.
Зададох няколко въпроса кога къде съм бил и с кого съм се видял и той знаеше повечето отговори. По-добре да прескоча това. Беше унизително.
— Добре — казах, след като чух достатъчно. — И до какви заключения стигна?
— Милорд?
— Следил си ме два дни. Какво смяташ, че кроя?