Той сви рамене.
— Бива те. Не можах да стигна до никакви заключения.
— И каза това на графа?
— Да.
— И това би трябвало да е смъкнало всякакви подозрения, ютито може да е имал.
Дани изглеждаше смутен.
— А ако бях приел?
— Беше легитимно предложение.
— Нима?
— Да.
— Още ли е на масата?
— Не и ако ми прережеш гърлото. Това разваля сделката.
— Сериозно? Трудно се пазари човек с теб.
— Не с мен. С графа. Много го ядосват такива неща.
Прибрах ножа.
— Добре. Ако иска да… да открие кой е убил фамилията Мерс, ще помогна. Знаеш къде да ме намериш.
Той се потърка по шията.
— Насред полето в тъмното ли?
— Лично аз мислех за хана.
— Така става.
— Добре. Не ставай да ме изпращаш. Сам ще си изляза.
Обърнах му гръб с пълна увереност. И имах пълна увереност.
Пълната увереност, че Лойош го наблюдава.
„Добре, добре. Научихме нещо, мисля“.
„Така изглежда, шефе. Изненадан съм“.
„Аз лично съм леко слисан“.
Върнахме се до хана без произшествия. Беше доста оживено и влизането ми остана незабелязано. Масата ми се оказа заета, тъй че седнах на друга, обзет от неоправдано негодувание. Агнешката яхния си беше същата обаче и се почувствах по-добре с хубава купа от нея в стомаха.
Докато отопявах купата с последните залъци хубав топъл хляб (любимата ми част в яденето на яхния, а и ваша също, ако имате ум в главата), изключих бръмченето на разговорите наоколо и се помъчих да обмисля току-що наученото.
Не беше мали всъщност, особено ако Дани казваше истината. Склонен бях да му повярвам поне по няколко пункта. Във всеки случай вече разбирах повече какво крои. Сам ли действаше? Разбира се, че да. Работеше за Секереш и покрай това въртеше малък личен бизнес. До известна степен не можех да го виня. Въпросът бе какво да направя в тази ситуация.
Можех ли да предвидя точния момент? Едва ли. Поне един ден, при всички положения. Вероятно не повече от седмица. Можеше да е по всяко време в този обхват. Проклятие.
Да, нямаше спор, някой щеше да пострада много лошо. И започвах да добивам много добра представа кой ще е. Във всеки случай най-добре беше да не споменавам последните си заключения на Лойош, който вече бе доста притеснен, че сме се написали тук.
Предполагам, че беше доловил отчасти последната мисъл, защото каза:
„Трябва да се махаме оттук, шефе“.
„Знам“.
„Няма да го направим, нали?“
„Не. Просто трябва да стоиш нащрек“.
„Може ли поне да се махнем от този хан?“
„Къде предлагаш да отидем?“
„В другия хан?“
„Тъкмо казах на Дани, че може да ми прати съобщение тук“.
„Шефе…“
„Да, добре. Ще видя дали има стаи в другия хан“.
След малко го направих. Или вятърът издухваше вонята другаде, или наистина започвах да свиквам с нея, защото вървенето от единия край на градчето до другия бе приятно. Гостилницата не се оказа много претъпкана, а гостилничарката, хубаво закръглена жена на средна възраст, с удоволствие ми предложи стая на разумна цена. След малко размисъл реших да не казвам на съдържателя на „Шапката“, че напускам. Лойош се ядоса, че изобщо трябваше да го обмислям. Разплатихме се и един сив дребосък в много големи за него дрехи ме отведе горе.
Получих стая с прозорец с изглед към улицата и ме увериха, че Пещта (всъщност „наупа“, но се сетих какво има предвид) няма да ме събуди на заранта дори ако забравя да затворя капаците. Леглото се оказа тясно и прекалено късо, но меко и без дива фауна в него. Имаше също така умивалник и нощно гърне в самата стая, а ми казаха и че ако отворя вратата си и дрънна с ей онова звънче там, някой ще се качи и ще ми донесе гореща вода сутринта. Би ли могло същото лице да ми донесе и клава? Не, но имало кафе и щели да ми донесат с удоволствие. Да, кафе също става, с гъста сметана и мед, макар да го казах с въздишка, която не можах да потисна съвсем.
10.
ПЪРВИ УЧЕНИК (шепнешком): Мисля, че домакините ни са пияни.
ВТОРИ УЧЕНИК (шепнешком): Какво да правим? ГЛЕДАЧКАТА: Първо, престанете да шепнете. Дразни ги, когато са поркани.