Трябва да му го призная на Лойош: дори никой да не се канеше да ме фрасне по главата, ако бях останал в „Шапката“, вероятно съм се притеснявал от това, защото тази нощ си починах и спах като къпан почти до обед. Същият сив дребосък в почти същото облекло ми донесе гореща вода и кафе, без изобщо да коментира дългото ми спане.
Това, че ми донесоха пълно кафениче, бе толкова приятно, че почти компенсира факта, че е кафе. Изпих го всичкото, зазяпан в две гонещи се на улицата псета. По някое време се облякох, после слязох долу и гостилничарката беше там, бъбреше с двама господа на средна възраст, у които имаше от онова неопределимо нещо, дето ти подсказва, че не са оттук. Усмихна ми се, показвайки ми няколкото си неокапали зъба, и рече:
— Добро утро, лорд Мерс.
— Добро утро — отвърнах и подуших. Джинджифил. — Нещо ми мирише хубаво. Обяд?
Тя кимна.
— Свински вкуснотийки. Няма други, които да ги правят като нас.
— Значи ще се върна да ги опитам. — Докоснах челото си с четирите си пръста и излязох вън на светлото. Първо трябваше да посетя „Шапката“ и да видя дали са дошли някакви съобщения за мен. Никакви съобщения, освен ако замисленият поглед на съдържателя не беше някакво съобщение за неблагоприличието да прекарам нощта навън. И да беше така, пренебрегнах го. Агнешката яхния миришеше добре, но вече бях предан на друго. Просто съм непостоянен, предполагам.
Върнах се в „Мишката“ и си поръчах обяд. Беше вкусно, въпреки че аз лично щях да сложа по-малко джинджифил. Но си похапнах, без да бързам, като оставих наученото от предната нощ да подрънчи из главата ми, докато се мъчех да реша колко и на кого да вярвам. Всъщност се чувствах доста добре. Гнева все още си го имаше, но знаех, че рано или късно — вероятно скоро — ще спипам онзи, който бе причинил този гняв. Нещата не се бяха наместили, но вече разполагах с достатъчно парчета, за да видя как ще се напаснат.
Поръчах си още една чаша вино — стипчиво червено, с по-добър вкус, отколкото му се полагаше — и го изпих бавно.
След около час мислене, което не ме доведе доникъде, се върнах в „Шапката“ и още докато влизах, съдържателят ме погледна намръщено и каза:
— Имаш съобщение.
Явно за него беше някак доста подозрително, че тази сутрин съм попитал има ли съобщение за мен, а следобеда вече са го донесли. Явно кроях нещо.
Върнах се в „Мишката“, намерих си един грозен кафяв стол и седнах. Счупих печата, разгънах дебелия розов пергамент и зачетох. За разлика от последното писмо, това беше простичко и много конкретно, без излишни думи. Предлагаше ми се да посетя негово благородие утре рано следобеда.
„Изглежда, имаме сделка, Лойош“.
„Или капан“.
„Или капан. Точно в момента ще се радвам да е капан. Ще имам нещо, от което да се измъквам. Няма нищо по-лошо от това да няма стена, в която да си блъскаш главата“.
Почна да ми изброява неща, които са по-лоши, докато не му казах да млъкне. Няма нищо по-лошо от умник, който се прави, че не разбира от метафори.
По-важният въпрос беше: има ли някакъв начин да се защитя, в случай че наистина се окаже капан? Можеше ли да се вземат предпазни мерки?
„Иди въоръжен, шефе“.
„Умно“.
След малко забелязах, че заведението почти се е опразнило. Гостилничарката, казваше се Мари, дойде при мен с още една чаша вино и попита безпокои ли ме нещо.
— Не — отвърнах. — Просто кроя планове за една работа, която трябва да свърша утре.
— Планове?
Кимнах.
— Дотук съм си избрал коня, който ще яздя.
— Е, дано да успеете.
— Дано. — Бутнах една монета на масата. — Пий с мен за късмет.
Усмихна се широко, кимна и отиде зад тезгяха. Наля си нещо златисто в малка чашка, вдигна я към мен и пи. Аз също.
— Е, мислете си за плановете — каза тя. — Няма да ви притеснявам.
— Оценявам го.
Обикновено подобни уверения се оказват прелюдия към нескончаем поток от притеснения, но тя се оказа вярна на думата си и не каза нищо повече, докато си седях там и блъсках срещу вятъра, както казват орките. Което повдигна въпроса дали и тя е „вътре в играта“. Всъщност не смятах, че е (и само за протокола, оказа се, че не е), но искам да ви дам представа как работеше мозъкът ми в момента.
По някое време въздъхнах и вдигнах чашата си за още вино. Не можех да измисля никакви стъпки да го направя по-безопасно. Просто трябваше да го направя. Щом ми донесе виното, я попитах: