Докато си пиех стипчивата горчива пиячка, извадих камите и метателните ножове, които носех по себе си, измъкнах бруса (почти нов, бях си го купил на тръгване от Адриланка) и горчиво ги наточих един по един, след което и сабята. Имах чувството, че ще се окаже ден за ножове и сабя. Драконите като че ли не се грижат много да докарат ръба на оръжието си остър. Предполагам, че е защото с техния стил на бой по-скоро ще те прегазят, отколкото да те резнат. Моят подход е по-изящен и прецизен. А елегантността и прецизността са важни, защото, хм, защото са важни.
Мда.
Добре зареден с кафе, почистен, облечен и въоръжен, слязох по стъпалата, готов да се опълча на всичко, което светът хвърли срещу мен. Това е повече хипербола, в случай че се чудите. Лойош беше на лявото ми рамо, Роуца на дясното и двамата зорко огледаха помещението за убийци, враждебно настроени граждани или парчета наденица, останали по пода. Появата ни бе доста драматична. Толкова по-зле, че помещението беше празно.
Излязох на улицата, минах покрай двете познати вече псета, които приличаха на безроги лиорни, и завих наляво към „Шапката“. Днес имаше много хора, много от които като че ли работеха в завода, което бе странно, защото беше неделник. Тук изглежда неделникът им беше в друг ден. Защо не, след като и всичко останало бе странно.
Спрях при кейовете и погледнах над реката. Да, онова нещо отсреща не бълваше дим и всички лодки бяха вързани на отсамния бряг. Всички дюкяни бяха оживени, дори на книжаря. Гилдията, каквото и да представляваше, явно процъфтяваше днес. Странно беше колко добре се вмествах сред всичките минувачи. Не бях свикнал с това.
„Колко време ми остава горе-долу, преди да тръгна за имението на графа?“
„Шефе, ти имаш по-добър усет за времето от мен. Как да знам, щом ти не знаеш?“
Ноиш-па ми беше казвал, че обикновено можел да погледне разположението на Пещта и да прецени часа до пет минути. Озърнах се нагоре и погледнах сенките. Мда, определено беше денем.
Помислих да питам някого, но имах чувството, че ще прозвучи идиотски, а ми е доста неприятно да се чувствам като идиот. Измърморих под нос, тръгнах обратно към „Мишката“ и заварих гостилничарката на мястото й. Поздрави ме с топла усмивка. Явно не хранеше лоши чувства, че я бях принудил да разкрие дълбоки, мрачни и съдбоносни тайни за един от покровителите й. Казах:
— Извинете, добра стопанке, но случайно да знаете колко е часът?
Тя погледна към прозореца и отвърна:
— Почти дванайсет и половина.
Благодарих й, взех си още кафе и седнах да го изпия.
— По-рано изобщо не ги интересувало, разправят.
Вдигнах очи. Ръцете й бяха скрити под тезгяха. Предположих, че почиства нещо.
— Часът изобщо не бил важен по-рано, така разправят.
— О?
— Преди завода, искам да кажа.
— Разбрах, че е било много, много отдавна.
Тя кимна.
— Да, светът тогава бил съвсем различен. Но разправят, че времето започнало да става важно едва когато отворили завода и се налагало човек да е някъде в определено време и да се съобразява с много други хора. Тук наоколо са селяни и свободни стопани, които все още не ги интересува колко е часът. Някой работник в завода например се разбира с някой селянин да се срещнат в определено време и селякът ще закъснее с час-два, а работникът ще се обиди, че са го накарали да чака, и селякът няма да го разбере. До бой се е стигало. Виждала съм го.
Кимнах, зачуден дали клони към нещо, или просто й се говори. Тя се премести покрай тезгяха и продължи с шетнята си.
— Разправят, че и реката замърсява. Граф Нойжлаб, надолу по реката, непрекъснато се оплаква, че стоката на хората му измира. И заради това е имало свади. И мирише. Градчето са го нарекли Бурз, след като е построен заводът, ако не знаете.
— Май е лошо за всички наоколо.
— И да, и не. Хората сега се хранят по-добре, а свободните стопани и даже селяните взимат по-добри цени. Хем е добре, хем е лошо.
— Но е така от стотици години.
— А, не толкова. Около осемдесет, мисля. Било е по времето на баба ми.
— Значи грешно са ме информирали. И тогава ли са започнали всички тия приказки за странните форми на вещерство и за едните, че не харесват другите?
— Нищо не знам за това — отвърна тя.