— А Гилдията?
Жената изсумтя.
— О, те ли…
— Какво искате да кажете?
— Ами, и аз съм член, като всички. Но не мога да кажа, че ми харесват много.
— Защо така?
— О, знаете ги как са.
— Всъщност не знам. Но съм любопитен.
— Ами, човек трябва всичко да прави, както те кажат. Да им даваш отчети и всички тия глупости. И те ти казват от кого да купуваш и на кого трябва да продаваш. Всичко е такава тъпотия…
Всъщност започваше да звучи познато. Усмихнах се и кимнах. Попита ме дали искам от свинската гозба. Отказах, но приех малко пресен хляб от одобрен от Гилдията пекар надолу по улицата, който си вършеше работата добре. Толкова по-зле, че градската воня беше заляла пекарната му, иначе сам щях да го намеря. Хляба ми го поднесоха с много масло и мед, какъвто не бях опитвал досега, с лек орехов привкус, който много ми хареса. Взех си още една чаша кафе и престанах, защото не държах да изкарам цялата езда в спиране да се облекча.
Заприиждаха хора и стопанката започна да се занимава с тях, тъй че станах и тръгнах към „Шапката“.
Беше доста оживено, но съдържателят намери време да приеме плащането за още седмица квартира и да попита, с много предпазлив тон, къде съм бил. Това малко ме стъписа. Прозвуча изненадващо открито. Да не би най-сетне да вадеха ножа от канията? Да не би скритият ми враг най-сетне да беше решил, че няма смисъл повече да се крие?
— Защо искаш да знаеш? — попитах на свой ред.
— А? Не че нещо, просто приказка да стане.
— Приказка да стане. Разбирам.
Той отиде в другия край на тезгяха и отвори бутилка вино за някого. Загледах го. Списъкът на хора в това градче, които ме съмняваха, вече бе твърде дълъг, за да ми върши работа. Малко по-късно съдържателят се върна и го попитах:
— Да си виждал Орбан напоследък?
— Непрекъснато питаш за него.
— А ти непрекъснато не ми казваш къде е.
— Защо искаш да знаеш?
— Не че нещо, просто приказка да стане.
Изгледа ме.
— Не съм го виждал от няколко дни. Сигурно е заминал с доставка.
— Сигурно.
— Е — изсумтя той — хареса ли ти недовареното свинско в „Плъха“?
Изгледах го замислено.
— Платено ти е. Какъв е проблемът?
— Няма проблем. — Леко се намръщи. — Просто се чудех.
— Свинската гозба е чудесна.
— А бълхите в кревата добра компания ли са?
— Не толкова, колкото се надявах. Тъкмо купонът взе да става хубав и трябваше да си ходят да учат за изпити.
Той само изсумтя.
— Един чужденец трябва да завърти повече връзки, не мислиш ли? — продължих. — Особено ако се кани да завърти търговия, между другото. Създай си приятели навсякъде: това ми е мотото.
— Да завърти търговия?
— Аха.
— Тук?
— Обмислям го. Хубаво градче. Харесва ми.
— Каква… извинявай. — Отиде да обслужи друг клиент и след малко се върна. — Каква търговия? Да не мислиш да отваряш друг хан?
— Хайде сега, приличам ли ти на ханджия?
Той сви рамене.
— Откъде да знам?
— Не, бизнесът ми е съвсем друг.
Той се намръщи.
— И какъв ще да е, по-точно?
— Предпочитам да те изненадам — отвърнах с усмивка.
— Това, че ще ме изненадаш, добре. Но тука си имаме гилдия и са много придирчиви кого да пуснат.
— Сериозно? Изобщо не подозирах.
Все едно че мина покрай ушите му.
— О, придирчиви са, и още как. Вярвай ми. Ще поръчаш ли нещо?
— Случайно да имаш свинска гозба?
Намръщи се и замълча, тъй че си поръчах бира, за да му пооправя настроението, после седнах на любимата си маса и пих бавно.
Всъщност никак не беше зле като за бира, да ви кажа.
Когато реших, че е изтекло достатъчно време, бавно се запътих към конюшнята, като продължавах да обмислям всичко. Нещата вече ставаха много бързо — прекадено бързо, за да ми остане време да ги преценя грижливо. Ако някой дирижираше всичко това, можеше да съм в сериозна беда. Изпадал съм в беди. Не ги обичам.
Конярчето ми кимна, изведе Марси и я оседла. Работеше бързо и ефикасно, все едно беше правил това хиляда пъти. Сигурно беше. Какъв живот. Марси успя да сдържи ентусиазма си от това, че ме вижда отново. А може би не — вдигна за миг глава и това за нея можеше да е ентусиазъм. Конярчето огледа всичко грижливо, затегна това-онова, а после кимна и пъхна юздите в ръката ми.