„Ако разговорът продължи достатъчно дълго. Ще й отнеме поне половин час, докато се върне тук“.
„Да го опитаме, Лойош“.
„Шефе…“
„Направи го“.
Роуца излетя от рамото ми и се понесе към града.
Едва не загризах нокти. Много исках Роуца да стигне навреме. Много исках да разбера за какво си говорят. Марси прихвана безпокойството ми и стана малко плашлива, тъй че я потупах по шията и се опитах да я успокоя.
„Сигурен ли си, че няма начин да чуеш какво говорят?“ „Съжалявам, шефе. Просто няма къде да си пъхна змийската глава, без да я видят“.
Имах идея къде може да си пъхне змийската глава, но си го премълчах.
Тъкмо когато пристигах в имението на графа, Лойош се обади: „Роуца е тук, шефе, и още си говорят, за каквото там си говорят“. „Добре. Стойте с тях“.
„Разбрано, шефе. Внимавай“.
„Винаги“.
Докато се приближавах към входа, конярят май ме позна, или поне Марси. Тръгна напред с протегната ръка да ми помогне да сляза. Кимнах му хладно. Щом стъпих отново на земята, той взе юздите и рече:
— Очакват ви, милорд.
Постоях така и изчаках, докато краката ми заработят отново, което отне две минути. Прекарах ги, като оглеждах терена наоколо и се правех на разсеяно любопитен.
След като можех отново да се движа, без да залитам, изкачих ниското стълбище до входната врата. Дръпнах въженцето, тихият гонг вътре прозвуча и след малко вратата се отвори широко.
Същият иконом, със същия поклон.
— Добре дошъл, лорд Мерс. Негово благородие ви очаква.
Срещнахме се в същата стая и ми предложиха същия стол. Настаних се на друг, отчасти за да им направя напук, отчасти защото бях леко изнервен. Икономът се престори, че не забелязва. Графът ме изгледа особено, но не коментира, а каза:
— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим.
— Напротив — отвърнах. — Аз ви благодаря.
Той се усмихна.
— Бренди? Ейл? Вино?
— Вино.
Той кимна на иконома и той замина да донесе поръчките.
— И тъй — заговори графът, леко отпуснат назад и сплел пръсти на корема си. — Имаме нещо общо.
— Общ враг, изглежда.
Той кимна, а икономът ми връчи виното, а на графа връчи чаша със същата кехлибарена течност като преди. Той я вдигна, аз вдигнах моята, отпихме. Виното беше малко по-сладко от предишното и с приемлив аромат.
„Добре, шефе. Разделиха се. Аз оставам с него“.
„Хубаво“.
— Предложението ми е просто — каза графът. — Разменяме информация. Подозирам, че знаете неща, които ще ми помогнат да проследя лицето, което е стояло зад убийците, и съм сигурен, че бих могъл да ви дам информация, която ще ви е от полза.
Кимнах.
— Звучи разумно и съм склонен да се съглася.
— Склонен?
— Има някои неща, които бих искал да разбера първо, милорд, преди да приема каквито и да било споразумения.
— Например?
Отпих още глътка и се помъчих да измисля как да подходя. Това беше деликатната част.
— Каква точно информация си представяте, че имам, милорд? — попитах.
— Ами, явно е, че разследвахте сам. Открихте ли нещо?
— Колкото до това — може би. Но знаете ли, нямам особени умения в тази област. Просто разпитвам тук-там, както би го правил всеки.
— Нима?
По тона му не можах да преценя дали просто е скептичен, или знае, че лъжа, а точно това трябваше да разбера.
— Да — отвърнах. — И точно това ме озадачава. Ще бъда откровен: каква помощ изобщо бих могъл да ви предложа?
— Ами… — Той отново отпи. Облиза устни. — Трудно е да се отговори на този въпрос. И е доста дълго.
Кимнах, че имаме време, отпих глътка вино и си нагласих невинно любопитното изражение.
— Предполагам, че това ще изисква малко биографично обяснение — почна графът.
— Слушам ви.
— Заводът е основан от дядо ми преди около осемдесет години…
И продължи, но аз всъщност вече не го слушах.
„Шефе?“
Прииска ми се още вино, защото устата ми бе пресъхнала, но чашата не беше в ръката ми, което бе странно.
„Шефе?“
И също така не можех да раздвижа ръката си, а гласът на графа бръмчеше в ушите ми, и подът бе твърде корав на бузата ми.