Выбрать главу

Четвърта част

Нотонид

Макар да остава донякъде под въпрос заради късото си времетраене, повечето натурфилософи днес са съгласни, че нотонидът трябва да се смята за действителен стадий. Й все пак това е стадий на непрекъсната трансформация. Тъкмо тук, наред с деветдесет процента загуба на маса, се оформят крилете, развиват се отровните жлези и се оплождат яйцата. Всичко това става за изумително кратък срок: най-много няколко дни. Излишно е да изтъкваме, че през целия този стадий джегала е изключително уязвим…

През този стадий възникват две интересни и противоречиви явления. От една страна, прекомерното напрежение от непрекъснатата трансформация потиска индивидуалните характеристики на нотонида и всеки екземпляр реагира почти идентично. И все пак, както е с повечето организми, той никога не е толкова себе си, колкото под прекомерно напрежение. Така бъдещият характер на отделния левидопт става ясен от настоящия нотонид, ако човек знае какво да търси…

Остани: Фауната на Средния юг: Кратък обзор.
Том 6, Глава 18

11.

БОРААН: Скъпа, чудила ли си се някога защо като че ли продължава толкова ужасно дълго?

ЛЕФИТ: Едва ли щеше да е наказание, ако беше късо. БОРААН (озърта се към публиката): Точно така.

Миерсен, „Шест части вода“
Ден втори, Действие III, Четвърта сцена

Движението е безсмислено без времето. Движението, както ми обясни веднъж един атира, означава, че или си на две места едновременно, или, да го кажем другояче, едновременно си и не си на едно място. В този смисъл не се движех, защото не съществуваше никакво време и изобщо не бях никъде. Странното е, че го имаше усещането за движение; онова трополене, друсане и търкаляне. Но понякога не можем да се доверим на възприятията си.

Гърбът ме сърбеше, а ушите ми бръмчаха и бръмченето не спираше. Исках да се почеша по гърба, но не можех да стигна до него.

Бедрата и гърбът ме боляха.

„Конят — помислих си. — Оная проклета кобила. Хвърлила ме е от седлото“.

Отворих очи, но бръмченето в ушите ми продължи. Не можах да разбера защо не спря, когато отворих очи. След сякаш безкрайно дълго време осъзнах, че е защото очите ми всъщност не са отворени. Логично беше. Опитах се да разбера дали ми се гади, но изискваше твърде много концентрация, а и все едно, не изглеждаше важно.

Бръмченето се усили и някой произнасяше името ми, и бръмченето утихна, и няколко „някой“ произнасяха името ми с различни тонове и по различен начин, и не изпитвах и най-малкия подтик да отговоря на който и да било от тях; единственото, което исках, бе да отворя очите си, защото знаех, че това ще накара бръмченето да спре. Не че бръмченето беше болезнено, просто не искаше да спре и започвах да се дразня.

После някой с тих, почти мелодичен глас, който не ми беше познат, ми задаваше въпроси и който и да беше той, изглеждаше много дружелюбен, и щях да отговоря, ако въпросите имаха някакъв смисъл. После отново настъпи тишина, освен бръмченето в ушите ми, а след това още безсмислени въпроси. Едва по-късно — часове или дни — можах да си спомня въпросите и да ги проумея донякъде. „За кого работиш?“ беше най-честият. А после имаше списък от имена, които звучаха като на фенарийски благородници, но не познавах никого от тях. А веднъж попита: „Как смяташе да отвориш съкровищницата?“, което бе достатъчно, за да го проумея, по-късно, когато можах да го проумея.

Можеш да научиш много от въпросите, които задава някой. Като че ли бях стигнал до това наблюдение съвсем наскоро. В този случай беше лесно да сглобя картината, след като умът ми се проясни. Не че помогна особено. В онзи момент осъзнах само, че не бих могъл да им отговоря, защото бяха безсмислени, и че трябва да се опитам да обясня това. Исках да го обясня. Беше ужасно обезсърчаващо, че като че ли не можех да намеря подходящите думи.

Знам, че някъде по това време повърнах, и помня, че останах доволен, че стомахът ми се почувства по-добре, въпреки че нещо около това изглеждаше необичайно. А проклетото бръмчене в ушите ми не искаше да се махне, което беше най-лошото. В смисъл, не беше, но все пак беше.

Нещо сграбчи главата ми, не особено нежно, и наляха вода в устата ми. Изпих я и забелязах, че треперя. Не бях болен, просто ми беше студено. Добре, няма проблем. Ще се завия веднага щом успея да намеря одеяло. Коути сигурно пак бе отмъкнала проклетото одеяло. Е, не, защото в такъв случай щеше да ме топли, а ако ме топлеше, бръмченето в ушите ми щеше да спре, нали? Тъй че къде беше тя все пак? Трябваше да е тук и да ме топли, и да спре бръмченето в ушите ми. Аз щях да спра бръмченето в нейните уши, ако трябваше.