Детски глас прошепна „Съжалявам“ и нямах представа какво ме кара да мисля, че е детски глас — как можеш да го разбереш от шепот? Но така си мислех в момента и се чудех какво е направила. Но гласът като че ли ме стопли някак и престанах да треперя. „Шефе?“
„Какво, по…“
„Шефе, не позволявай да разберат, че си се свестил!“
„Да позволя…“
„Прави се на умрял!“
Лойош рядко говори заповеднически, а когато говори, го слушам, и точно тогава, докато тъкмо започнах да осъзнавам, че тъкмо започвам да осъзнавам, и нямах никаква представа как или какво или къде, или нещо такова, изглеждаше добра идея да го послушам, тъй че останах неподвижен.
„Какво…?“
„Шефе, Роуца е ранена“.
„Много ли е лошо?“
„Не знам. Не иска да ми каже. Страх я е, че ако си помисля, че е ранена лошо, ще си намеря нова самка“.
„Така ли правят джерегите?“
„В дивия свят“.
„Обясни ли й, че си цивилизован?“
„Не ми вярва“.
„Не те познава много добре, нали?“
„Това е нещо като инстинкт“.
„Добре. Направи каквото можеш за нея. Някаква идея какво стана?“
„Онази жена. Използва някаква стреличка. Орбан се опита да ме докопа, но го очаквах“.
„Очакваше го“.
„Когато те сграбчиха, шефе. Веднага щом те сграбчиха…“
„Кой ме е сграбчил?“
За щастие точно тогава разполагах с малко време. Лойош ми го обясни по най-добрия възможен начин и постепенно паметта ми се задвижи и ме доведе до момента, до който вече ви доведох. След това, надявам се, че сте объркани какво стана, защото ако не сте, значи не съм го обяснил добре.
В този момент вече знаех, че съм гол, лежа на гръб, със завързани очи, и не мога да движа ръцете и краката си. Изглеждаше много вероятно тези, които ме бяха хванали, да се канят да ми направят неприятни неща. Това вече ми се беше случвало веднъж и не се бях справил добре, нито в момента, нито след това. Бях ли научил последния път нещо, което можеше да е полезно сега? Не всъщност. Знаех, че предчувствието е част от това — искаха да съм уплашен, да се доизнервям. А споменът за случилото се преди ги улесняваше. Знаех това.
Удивително колко малко ми помагаше това, че го знам.
С Лойош продължихме да си говорим. Описа ми подробно нападението и каза, че се надявал, че Роуца не е пострадала много лошо, и си поговорихме колко грижливо е подготвено, и направих няколко забавни — поне като намерение — бележки как са можели да го направят още по-добре. Накратко, познайникът ми ми запълваше времето, докато чаках да се случи нещо.
Лойош обнадеждено предположи, че щом не са ми направили нищо ужасно досега, може би няма и да ми направят.
Досега?
„Лойош, колко време съм така?“
„Три дни, шефе“.
„Три… Лойош, какво съм правил три дни?“
„Не знам, шефе! Няма как да разбера!“ Ако беше човек, щеше да прозвучи все едно е на ръба да заплаче.
„Добре, приятел. Спокойно. Ще се измъкнем от това. Действието на опиатите отминава. Вече мога да мисля“.
Лойош продължи с духовитостите, които може би ръсеше заради себе си.
Започвах да мога да виждам и по-важно, умът ми вече бе достатъчно прояснен, за да разбера, че са ме упоили. Инквизиторът ми носеше сива качулка, дръпната над лицето. Неволно се зачудих дали се опитва да скрие чертите си, или го прави просто за ефект. Иначе имах чувството, че помещението, в което се намирам, е нещо като килер или малък склад. Във всеки случай беше малко, не по-голямо от нужното, за да побере масата, на която бях завързан. Бях завързан доста добре, между другото, и масата беше стабилна.
Мъжът ме изгледа изпод качулката си и рече:
— Както вече несъмнено си разбрал, познайниците ти ги няма повече.
„Чу ли, Лойош? Няма те повече“.
„Вярно, шефе. И по-малко също“.
„Смешник“.
— Помолиха ме да получа информация от теб. Ще ми кажеш каквото искам да науча. Колко ще пищиш, преди да ми дадеш информацията, зависи от теб.
Покашлях се, зачуден дали мога да говоря.
— Би могъл просто да попиташ. Знаят ме като отзивчив.
— О, първо ще те попитам, разбира се. Но ако не ми харесат отговорите ти, ще те заболи. Много. Ако и това не подейства, позволи ми да ти напомня, че имаш десет пръста на ръцете, десет на краката, две очи, две уши и разни други части и парчета, които може да се третират поотделно. И също така не забравяй, че ми е все едно в какво състояние ще си, когато приключа.