— Ако се опитваш да ме сплашиш, получава се.
— Мога да направя доста повече от едното сплашване.
Откъде ги намират такива?
— Мм, ако мислех, че можеш само да ме сплашиш, нямаше да можеш да ме сплашиш, ако разбираш какво имам предвид.
— Ще видим колко ще си забавен след малко.
Лично аз също бях леко любопитен.
Тогава, и после, и сега.
Тогава всичко беше до мига; всеки един миг преход от ужас към осъзнаването му, почти като облекчение; а после обратно. Но всеки един изолиран, уникален, индивидуален.
После беше остро като нож, чисто като небето в Изтока, ясно откроимо като лицето на любима. Всяко едно събитие беше чисто и миговете течаха заедно като река, където никоя капчица няма значение, освен като част от тези около нея, и целостта се движи по своя собствена логика, независимо от късовете плавей, които може да се задържат от мигновен въртоп.
Сега е онова, което е останало като спомен. Една ивица плат напомня за дрехата, от която е откъсната, но все пак не мога от няколко мръсни парчета да ви предам кройката, формата и съчетанието на цветовете. Напомнянето трябва да остане напомняне, защото паметта съхранява и защитава, и като прави това, избира си по свои собствени основания, тъй че ако ви давам накъсани дрипи, то е защото това ми е останало. Може би съжалявате за това. Аз — не.
„За кого работиш?“
Заля ме невероятен, ослепителен блясък.
— Каква беше мисията ти?
Високо в един горен ъгъл на стаята имаше паяк, твърде малък, за да мога да го видя ясно, но паяжината му растеше пред очите ми, нишките се заплитаха в шарки, които ми напомняха за нещо, което бях видял веднъж, нещо свързано с огромни количества вода. Помъчих се да си спомня какво беше. Паяците по природа са много търпеливи. Потокът на времето не означава нищо за тях.
— На кого докладваш?
Стаята светва и угасва, светва и угасва, мъча се да се съсредоточа върху паяжината, ядосан, че непрекъснато чезне в бледа мъгла.
„Как е Роуца?“
„Свадлива и сприхава, шефе“.
„Добър знак ли е това?“
„Де да знаех“.
— За Империята ли работиш?
— Не — казах. Това го помня. Казах: — Не.
— Добре. Ще го приема временно, въпреки че всъщност не ти вярвам. Но ще ти дам шанс. За кого работиш?
— За никого. Дойдох тук да потърся фамилията си.
— А, не. Това няма да мине.
— Съжалявам — отвърнах. И честно казано, наистина съжалявах.
А в главата ми пърхаха накъсани парчета паяжина и знам, че е невъзможно да скърцаш със зъби, когато устата ти е отворена широко. Защо си спомням тогава, че правех точно това?
Острови на спокойствие в море от болка, небе от страх загръща всичко.
Знам, че имаше моменти, когато бях себе си. Не знам кой бях през останалото време и се радвам, че е така.
— Знаем какво правиш тук, просто не сме сигурни за кого го правиш.
— Е, добре. Ще се радвам да кажа каквото ти харесва. Ако само ми дадеш име…
— Не си играй с нас, лорд Мерс, или който и да си.
Не отговорих на това.
— Искаш ли вода, лорд Мерс?
— Не знам. С опиат или без опиат?
— О, без. Искам умът ти да е съвсем ясен.
— Тогава с удоволствие.
Задържа внимателно главата ми, докато пиех. Очите му бяха кафяви и всъщност изглеждаха съвсем дружелюбни, дори грижовни. Това показва колко благонадеждни са очите, предполагам. Сложи ми лед под мишниците. Не съм сигурен какво трябваше да постигне това. Усещането беше приятно обаче.
Даде ми няколко минути отдих, сигурно за да премисля нещата.
— Добре — заговори след това. — Хайде да обсъдим следното. Работиш или за Империята, или за частен предприемач. Във втория случай е въпрос на пари. В първия би могло да е лоялност. Ако са пари, колко болка може да струват парите, да не говорим за невъзможността да се похарчат? Ако е второто, нима императрицата би искала да изтърпиш толкова болка за нещо, което би трябвало да е съвсем дребен проект за нея?
Имаше право. Добре, ако кажех, че е индивид, щеше да поиска име, а не разполагах с добро име, което да му дам.