— Добре — отвърнах. — Империята е.
Той се усмихна.
— Добре. На кого докладваш?
Не помня какво казах тогава, нито следващите въпроси, но по някое време трябва да ме е хванал в противоречие, защото помня, че каза:
— Защо трябва да лъжеш за нещо такова? Признавам, озадачаваш ме.
— Би трябвало да съм доволен, нали?
И… дни? Часове? Години?
Какво е времето за една кетна? Извинете, лична шега. Все едно, наречете го празно пространство с известна продължителност.
Подпрях се на черната стена на малка стая, разтривах китките си и оглеждах веригата на глезените ми и там, където бе свързана с пода. Дървен под. Трябваше да има начин да се изтръгне халката, стига да ме оставеха на мира за известно време. Чувствах се изтощен — най-вероятно от липсата на храна — но мислех, че все още бих могъл да го направя.
Мисля си за това, как точно да го направя, съсредоточен съм върху…
Паяжината вече бе по-голяма, по-заплетена.
— Бъди разумен — заговори той. — Не че искам да те нараня. Не го искам. Просто има неща, които трябва да научим. Принуждаваш ме да правя неща, към които изпитвам отвращение.
— Надявам се, че това не ме прави лош човек — отвърнах. Гласът ми, в собствените ми уши, бе лишен от онази напереност и живост, която исках да вложа.
Потта ми вонеше.
„Шефе?“
„Как е Роуца?“
„Мисля, че ще се оправи“.
„Чудесно!“
„Не знам какво да правя, шефе“.
„Грижи се за Роуца и не се показвай“.
Онзи бършеше челото ми с хладен парцал. Трябва да призная, че беше приятно.
— Упорит си — каза. — Това е впечатляващо качество.
— Ако се опитваш да ме ухажваш, хвърлил съм вече око на един. Но благодаря.
Какво все пак искаше да му кажа? Въпросите му бяха безсмислени. Дори се опитах да му го обясня веднъж-дваж, но той просто си беше набил тази идея в главата и тя не помръдваше. Много хора го имат този проблем, забелязал съм: набива им се някаква идея в главата и отказват да я преразгледат в светлината на нови факти.
„Шефе!“
„Лойош, не можеш ли да разбереш, че се опитвам да говоря на този мил човек?“
„Какъв мил човек?“
„Този, дето задава въпросите“.
„Ти си съвсем сам, шефе“.
„О, вярно. Сигурно съм задрямал. Той е един досаден тип всъщност, макар и добронамерен“.
„Надявам се, че това е сарказъм“.
„Предпочитам да го нарека лека ирония, но общо взето, да“.
„Ако се отвори възможност, шефе, ще можеш ли да излезеш оттам?“
„Защо да не мога?“
„Шефе“.
„Ммм?“
„Виж дали можеш да ходиш“.
„Добре, ако това ще те зарадва“.
Опитах се да стана.
„Добре, май се оказа прав, че трябваше да проверя. Трябва и да ги се оплача от яденето в това заведение. Очевидно има някакъв недостиг в диетата ми“.
„Шефе, знаеш ли къде са сложили нещата ти?“
Като че ли му беше трудно да запази спокойствие. Съжалих, че не мога да измисля начин да го уверя, че всичко е наред.
„Боя се, че не. Не че ме притеснява особено, честно казано. Повечето неща са заменими, а не знам колко би помогнал Маготрепача при тези обстоятелства“.
„Мисля за амулета, шефе. Джерег може да те проследят“.
„О, амулетът си е с мен. Някак се е лепнал за мен. Трябва да са се сетили, че ако не е на мен, мога да направя магия и ще им е трудно да ме задържат тук“.
„Можеш ли да го махнеш?“
„Мм, не“.
„Ще трябва да измислим нещо, шефе. Не знам колко дълго още можеш да издържиш там“.
„От колко време съм тук?“
„Вече цяла седмица“.
„Нима? — Изглеждаше странно, но не и ужасно важно. — Как е Роуца?“
„Шефе, тя е добре! Просто…“
„Какво?“
„Нищо, шефе“.
— Лорд Талтош — заговори той — трудно ми е да разбера защо се представихте под името Мерс. Дори да повярвам на версията ви защо сте под друго име, защо това име? Не, не. Съжалявам, но това е нелепо. Бих искал да кажете истината. Да, убеден съм, че графът сгреши в първоначалното си мнение за вас. Но наистина не бива да сте толкова упорит — казах ви какво искам.
„Открил е името ми, Лойош“.
„Ти му го каза, шефе“.