Лицето му бе като желязо. Изглежда, не ме чу, което беше възможно. Май не можех да произведа особено силен звук. Отново опитах, но този път казах:
— Можеш ли да ми намериш нещата?
Изражението му стана още по-сурово, доколкото бе възможно.
— Съжалявам, не можем да губим време.
— Златната верижка — изпъшках.
— Какво? — Наведе се по-близо. Повторих.
Той поклати глава.
— Не. Изнасям те оттук.
— Лош ход.
За първи път на лицето му се върна малко хумор.
— Този път, лорд Мерс, не си в състояние да заплашиш никого.
— Грешиш.
— Чакайте — каза той на четиримата, които ме носеха. Не ги познавах, но бяха от същата мая като едни, които бях опознал през кратката си служба във войската. Странна ситуация и не си струва да навлизам в нея сега. Но бях убеден, че са нещо като войници, което добре се напасваше със заключенията ми. Разбира се, това, че Дани изобщо се бе появил, до голяма степен потвърждаваше заключенията ми. Което, като толкова много неща, беше и добро, и лошо.
— Добре, да чуем. Ще съм любопитен с какво ще ме заплашиш, при положение че си толкова слаб, че дори не можеш да говориш, а само шеп…
Изборът им на подходящия момент бе съвършен. Точно на средата на изречението, на думата дори, литнаха към него. Той приклекна. Те направиха кръг около главата му, както го бяха намислили, след което кацнаха до мен и му изсъскаха.
Той се изправи и ги изгледа предпазливо. Държеше голям извит тежък меч с широко острие, по-тясно към дръжката. Май се колебаеше да го използва — и с основание.
— Отровата е много бързо действаща — заговорих колкото можех по-високо, което не беше много. — Първо ще почувстваш стягане в гърдите, след това няма да можеш да вдишаш. Учестяване на пулса, изпотяване, тялото ти ще започне да се тресе и няма да можеш да го контролираш. Някъде в последната минута ще си напълно парализиран. Ще умреш от задушаване. Целият процес отнема около четири минути. Противоотрова не е известна.
Само за протокола, почти нищо от това не беше вярно. Но малко хора всъщност знаят за ухапванията на отровни влечуги. Знаят, че са отровни, и това е достатъчно, тъй че можеш да им кажеш каквото си щеш и има голям шанс да ти повярват.
Дани ме изгледа внимателно, после погледна четиримата, които ме държаха, и каза:
— Сложете го на пода. Полека. Ще ида да ти потърся багажа.
— Лойош ще ти прави компания — прошепнах.
— Добре.
„Знаеш ли, шефе, това беше забавно“.
„Защо ли не съм изненадан?“
„Някой ден ще трябва да ми обясниш как разбра, че той ще те спаси?“
„Някой ден“ — съгласих се.
„Утре ще е добре“.
„Ако има утре, ще си помисля“.
След сякаш много дълго време Лойош влетя в стаята, последван от Дани, който носеше голяма кутия с тайнствени знаци по нея — описание на някакъв хартиен продукт, предполагам.
— Ето ти ги нещата — каза Дани. — Искаш ли да погледнеш дали всичко е тук?
— Да — отвърнах и мисля, че припаднах за малко.
Не съм сигурен какво стана след това — може би просто са ме изчакали да се свестя или пък само ми е причерняло. Но Дани държеше кутията, а аз погледнах вътре и след това разместих нещата, за да мога да видя всичко. Кесиите и коланът ми с парите бяха непокътнати и, по-важното, Маготрепача беше там. Посегнах да го извадя и мисля, че припаднах отново.
Следващото нещо, което помня, беше вятър в лицето ми, вятър, от който ми стана толкова хубаво, че дори нямах нищо против вонята. Беше нощ и заводът не работеше. Видях част от стена, къс небе и гърбовете на тези, които ме носеха — предните двама имам предвид. Явно бяха намерили одеяло отнякъде и ме носеха с него. Нямах спомен как и кога е станала тая работа.
— Лодката ни чака — каза Дани. — Ще те откараме на едно безопасно място…
— Не — казах и едва не си скъсах гласните струни от усилието да го кажа достатъчно високо, за да чуе.
— Какво каза?
— Не — повторих. — Закарай ме до имението. На графа.
Той наведе ухо към мен, все едно не ме чуваше. Вероятно не ме. Повторих.
„Шефе! Ти си луд! Нали точно той…“
„Знам“.
„Мисли, шефе. Знаеш, че си…“
„Подкрепи ме, Лойош. Погрижи се да ме занесат при графа. Ако не, съм мъртъв“.
„Защо мислиш, че…“
„А защо мислех, че той ще ме спаси?“