Последва пауза, след което:
„Добре, шефе“.
Стори ми се притеснен. Е, и аз бях притеснен.
Междувременно Дани казваше нещо, но не го чух, понеже нали говорех с Лойош. Поклатих глава.
— Имението. Настоявам.
Лойош и Роуца изсъскаха. Дани погледна мъжете, които ме носеха, и успях да видя как мисълта му заработи трескаво. Войниците, или, ако предпочитате, носачите на Влад току поглеждаха нервно двата джерега. От днешна гледна точка всъщност им се възхищавам. На тяхно място щях да ме пусна и да драсна. Но тогава се бях съсредоточил върху Дани. Това беше критичният момент в цялата работа. Чудех се дали ще се наложи да кажа на Лойош и Роуца да нападнат. Надявах се да не се стигне до това. Първо, няма как да се предвиди как ще подейства джерегската отрова на даден индивид. Може да е от изпадане в безпомощност за секунди и умиране за минути до само леко прилошаване, така че не исках да рискувам. Второ, както и да приключеше, най-вероятно щях да остана проснат по гръб, безпомощен и на милостта на някой, който прави кариера с това да е безмилостен.
Казах на Дани:
— Няма как иначе.
След малко той попита:
— А аз?
— След като стигна при графа, можеш да си идеш. Джерегите няма да ти направят нищо.
— Защо да ти вярвам?
— Аз повярвах, че ще ме спасиш, нали?
Отвърна ми с къс горчив смях.
— Помисли — казах му. — Ти беше най-добрият ми шанс и аз го използвах. Сега да направиш каквото ти казвам, е твоят най-добър шанс.
Поколеба се секунда-две, след това кимна на мъжете, които държаха одеялото, и нареди:
— Отнесете го във фургона и тръгваме. На моя отговорност.
Един от тях отвърна: „Да, милорд“, и ме понесоха отново. Мисля, че тук някъде трябва да съм припаднал пак.
Помня возенето във фургона обаче. Не беше толкова забавно, колкото може би си представяте. Сигурен съм, че не може да съм бил буден и в съзнание през целия път, но определено изглежда така. Дни. Отне дни. И странно как един фургон хлътва и в най-малката дупка в пътя. Най-лошото беше, когато спряхме и си помислих, че най-после сме пристигнали. Но се оказа, че войниците на графа си дрънкат с някакъв патрул. Когато друсането и лашкането започнаха с ново, прехапах устна, защото не исках да ме чуят как викам.
Най-после наистина стигнахме. Отвориха задния капак да ме свалят. После отново за известно време губех съзнание и се връщах в него. Не беше болка, беше просто изтощение. Помня, че икономът ме погледна отгоре и каза: „Източната стая“, и си помислих колко уместно е, след като съм Източняк. Опитах се да кажа нещо по въпроса, но не можах. Взрях се в лицето му и се зачудих доколко това спокойно безразличие крие чувствата му и доколко се е обучил да няма чувства? Не беше като исола. Не беше желанието да накара човек да се чувства удобно. Беше нещо друго. Естествено или култивирано дистанциране от всичко извън онова, което трябва да покаже.
Колкото повече мислех за него, толкова по-малко мислех за всичко останало, което бе смисълът на упражнението, в случай че е нужно да ви го обяснявам.
Лицето на иконома се превърна в лицето на самия граф и не можах да разгадая изражението му, но нямаше вид на човек, който се кани да ме убие. Видях го да се отдалечава с Дани, двамата си говореха тихо. Не мисля, че беше параноя да заключа, че най-вероятно говорят за мен. Попитах Лойош дали може да подслуша, но двамата внимаваха. Все пак бях сигурен, че графът не се кани да ме убие.
Не че можех да направя нещо по въпроса в този момент, тъй или иначе. Наредил бях всичките си плоски камъчета и сега щях да видя къде ще спрат да се търкалят кръглите.
Понесоха ме нагоре по някакво стълбище, което не беше толкова зле като фургона, и ме сложиха на меко легло. Лойош се сви до ухото ми, а Роуца се сви до него. Усещах как главата му се движи напред-назад и наблюдава всичко. Можех почти да го усетя как мисли: „Хайде пробвайте де! Само пробвайте и…“ Това е последният ми спомен за известно време.
По-късно — представа нямам колко по-късно — над мен се беше навел някакъв брадат сивоок старец, гледаше ме много угрижено и говореше — не можех да видя на кого — с тих глас и на език, какъвто не бях чувал.
Опитах се да преценя как се чувствам, но единственото, което чувствах, беше изтръпналост — не че се оплаквам от това. Също тъй се чувствах твърде изтощен, за да помръдна, но това не ме притесняваше особено. След това осъзнах, че лявата ми ръка изобщо не може да помръдне, и започнах да изпадам в паника. Старецът каза: