— Шшт. — И протегна ръка. — Всичко е наред — добави със странна интонация, някак напевно в края на фразата. — Аз бях. Вързах ти ръката, за да не можеш да я нараниш повече.
Понечих да попитам какво ми е толкова на ръката, но говоренето ми се стори прекадено трудна и излишна работа.
Смутени лица и светлини, проблясващи в лицето ми, утешителни гласове, загрижени гласове, едните преливат в другите, и миризмата на запарващи се билки, които ми напомнят за Ноиш-па, докато се реех незнайно къде, и ми се случваха неща, все едно се случват около мен, и през цялото време гласът на моя познайник в ума ми, казва и аз не знам какво, но е нещо утешително и мило. Спях и сънувах, и се будех, и, не знам как да го кажа, в един момент светът престана да се върти като побъркан в страната на сънищата и започнах да различавам кое е реално. Мисля, че наближаваше сутрин, когато най-после заспах истински сън.
Помня, че Лойош ме попита дали съм състояние да проведа смислен разговор. Казах му, че съм, но че предпочитам да не го правя. Май не се зарадва, но ме остави на мира за още една безкрайна вечност.
Няма да се закълна за това, но съм почти сигурен, че всичко, за което говоря, беше през същата нощ, първата нощ, когато се озовах там, и че беше преди разсъмване. Беше изпълнено със събития време, в което не се случи нищо, и не държа да го повтарям.
Някъде по-късно, мисля, че беше на другия ден, Лойош каза:
„Време ли е да ми кажеш как се досети, че Дани ще те спаси?“
„Не“.
„Това е защото, щом чуя, ще изпадна в паника, нали?“
„Да“.
Непознат слуга надникна през вратата. Лойош и Роуца моментално се стегнаха, но реших, че наистина е просто слуга. Попита дали имам нужда от нещо и не можах да проговоря, за да му отвърна. Излезе, но взе, че се върна с друг. Дадоха ми бульон и бренди — добро бренди. Въздържах се да попитам дали са му сложили опиат.
Следващите няколко часа минаха по същия начин. Изглежда, смятаха, че трябва да ям на всеки пет минути, но че не може да ми се позволи много. Най-често ме обслужваше икономът, от чиято уста така и не излезе и една човешка приказка. Ако имах повече енергия, щях да поработя над него. След първия път не ми дадоха повече бренди, което беше срамота. И да имаше някакъв ефект бульонът, не го забелязах.
„Колко време смяташ, че имаме, шефе?“
„Преди кое?“
„Преди да се случи онова, което не си ми казал“.
„О. Може би ден, дори два. Трудно е да се каже“.
По-късно старецът ме накара да смръкна нещо миризливо и люто, което ми изби чивиите, а амулетът беше махнат от гърдите ми. Знам го, защото той ми го каза, когато отново бях буден. Нямам никакъв спомен за самото махане. Също така сложи някакъв прашец на мястото, където бе лежал амулетът, та раната да не гангреняса.
Когато се събудих, амулетът беше до възглавницата, а към колекцията превръзки се бяха добавили нови, около гърдите ми. Старецът не ми беше казал какво се кани да прави. Ако беше, може би щях да поискам да го остави на мястото му. И това щеше да ни спести много неприятности. А може би не.
Прекарах така цял ден, без да правя нищо, освен да ме хранят и старецът да ме наглежда, и нищо лошо не се случи през този ден или през нощта, освен че не спах като хората. На другия ден дойдоха двама мъже и една жена, представиха се за вещери и се опитаха да направят каквото могат.
Поработиха, пошепнаха си, пак поработиха, а накрая се отчаяха и заговориха на мен.
— Заклинанията ни, изглежда, не са в състояние да ти помогнат.
— Да — отвърнах. — Изкуството няма пряк ефект върху мен. Не знам защо, но така е било през целия ми живот. И при дядо ми по майчина линия също.
Това като че ли ги изуми, но не го оспориха. Единият рече:
— Казахте „пряк ефект“?
— Билки, запарки и неща от това естество, приготвени с Изкуството, като че ли действат нормално, само дето не може да бъдат приготвяни от мен самия или от мой близък, а хвърлена върху мен магия няма никакъв ефект, и аурата ми е невидима. Нямам представа защо е така.
Лежах на възглавницата си до амулета от черния камък Феникс и ги гледах искрено озадачено.
Накрая се захванаха да правят настойки, запарки и така нататък. Криеха какво правят, иначе можех да им предложа съвети, но като че ли си знаеха работата, само дето правеха запарки, които приличаха и миришеха на настойки.
Пиех бульон и запарки, мъчех се да реша дали настойките миришат по-лошо от завода за хартия и ги оставях да се грижат за мен. Графът ми дължеше поне това, циците на Вийра! Задрямвах, събуждах се, избягвах въпросите на Лойош, зяпах в тавана. Междувременно се опитвах да измисля как да направя така, че целият им труд да не отиде напразно.