— Милорд Мерс — каза ми — съжалявам. Ако мога да направя нещо…
— Вече го правите — отвърнах, като се постарах да говоря достатъчно високо, за да ме чуе. — И не е приключило.
Чисто белите му вежди се събраха.
— Какво имате предвид?
— Имам предвид, че някой ще се промъкне тук да ме убие. Вероятно тази нощ или утре. Не, не е точно така. Ще се опита да ме убие, но няма как да знам дали ще се промъкне тук, или подходът ще е съвсем друг.
Той поклати глава.
— Аз, мм, говорих с виновниците за това. Няма да направят никакъв опит да…
— Няма да са те.
— Тогава кой?
— Не мога да ви кажа.
— Не можете да ми кажете?
— По-скоро не искам.
Той отвори уста, после я затвори. После пак я отвори и попита:
— Добре. Можете ли да ми кажете как да ви опазя най-добре?
Виж, това беше труден въпрос.
Е, на негово място как щях да го направя? Не бих подкупил някой от стражата — твърде рисковано е, ако откаже. Чистото промъкване е вариант, но как да се справя със стражите в самата стая, което е неизбежна стъпка, да не говорим за Лойош и Роуца. На негово място изобщо не бих заложил на план, включващ бой. Боят е опасен, дори да имаш предимство, защото, да речем, си неви…
— Магия — казах. — Нападението ще е с помощта на магия.
— Вещерство?
— Не. Изкуството на елфите. Различно е.
Той сбърчи вежди.
— Чувал съм за такива неща. Представа нямам как става, нито как се пази човек от тях.
— Знам нещо за тези неща, но предпазването, когато не знаеш под каква форма ще дойде атаката, е трудна работа. Не може да ме нападне пряко, защото, хм, ами защото просто не може. Но би могъл да гръмне имението ви или да накара парче от покрива да падне на главата ми, или… ами не знам. Има много възможности.
— Може би да ви скрия някъде?
Представих си още едно возене на фургон и простенах наум.
— Може би да.
— Айбрамис казва, че не бива да се движите, но…
— Кой?
— Знахарят.
— Аха, ясно.
— Но ако трябва да се избира между това и да позволим да ви ударят под покрива ми…
— А вие?
— Аз ли? Щом се уверя, че сте в безопасност, ще се оттегля в Града. Ще наредя на слугите да опаковат най-нужните ми неща веднага щом свършим този разговор.
„Какъв страхливец, шефе!“
„Знаех си, че има нещо, заради което му се възхищавам“.
„Никога няма да ми омръзне да те пързалям“.
„Някой ден ще го пренебрегна просто за да видя как ще се разтрепериш“.
Недоверчивият му смях изсъска в главата ми.
— Не вярвам да знаете някоя подходяща пещера?
— Пещера ли? Не, не знам за пещери. Защо?
— Не знам. Криенето в пещери уж е традиционно.
Изгледа ме недоверчиво. Все едно, не говорех сериозно.
Бедата бе, че убиецът можеше да направи какво ли не, особено ако беше магьосник. Е, добре, не можеше да ми направи нещо пряко — златният камък Феникс пречеше за това. Но нямаше и нужда да го прави. Можеше да вдигне във въздуха цялото имение. Разбира се, убийците не обичаме да правим неща, които могат да привлекат внимание към нас, но тук в Изтока на кого му пукаше? А и нямах представа колко е способен. Когато си подгонил някого, знаеш кой е — както казах на Лойош, знаеш всичко, което има да се знае за него, преди да направиш хода си. Когато някой те е подгонил, не знаеш нищо.
Е, не, все пак нещо знаехме: това, че ме е подгонил убиец. И имаше още едно нещо, което можехме да разберем, ако подходехме правилно.
„Какво мислиш, Лойош?“
„Може да е драснал“.
„Да, знам. Но ако не е?“
„Не мога да измисля нищо по-добро, шефе. Но най-добре да го направим бързо. Ще е малко притеснително, ако джерегът те светне точно преди да сме се задействали“.
„Разсъждаващ като мен“.
„Източниците са ниски. Джерегите са влечуги. Водата е мокра. Разсъждавам като тебе“.
Оставих го да е отгоре и отново насочих вниманието си — колкото ми бе останало — към негово благородие.
— Добре, ето какво ще направим.
— Да? — Наведе ухо над устата ми, за да не се налага да викам.
— Доведете Дани — казах му.
Той като че ли понечи да попита защо, но премисли и само кимна. Излезе да се разпореди, а през това време Айбрамис се върна и се засуети с лявата ми ръка, докато аз оглеждах една картина на стената вдясно от мен. Изобразяваше водопад. Обичам водопади. В този имаше нещо призрачно, сякаш нито е тук, нито там, но все пак създаваше усещането за движение, точно каквото трябва да има в една картина с водопад. Имаше и някакви ефекти в това как водните капчици се сливаха в мъгла — от онези мамещи окото ефекти, които ми харесват. Реших в следващия си живот да съм изкуствовед. Критик. Зачудих се в кой дом е обичайно да се намерят изкуствоведи. Не бях чел достатъчно за тях, за да знам.