Едва ли щеше да е някой от шестте (или пет, или седем) дома на истинската аристокрация, освен ако, да речем, някой заблуден тиаса не поиска да тръгне по тоя път за известно време, ако се почувства способен да вдъхнови по-добри творби. Но накрая би му омръзнало и би поискал сам да се заеме с рисуване.
Един исола би могъл, стига да може да измисли как да бъде критичен, без да нарани чувствата на художника. Ако изобщо някой бе способен на това, най-вероятно щеше да е исола, но все пак не го допусках. Трудно ми бе да си представя текла, получил нужното образование и усет да разбира изкуството, и умение да опише достатъчно добре мислите и чувствата си. Орка нямаше да стане, защото в това нямаше много пари. Поне не бях чувал някой да е забогатял от писането на рубрики за изкуството в местни малотиражки. Джерег? Моля ви. Смешно е. Валиста? Да, това можех да го допусна. Може би валиста. Когато не върши нищо, може би ще му е забавно да прави на пух и прах усилията на другите. Тези неща, така да се каже, се съчетават. Или може би джегала на някой стадий от живота му, когато е отегчен от нещо, но още не е стигнал до следващото. Познавах неколцина от тях: младите джегала надигат на игрите на късмета. По-възрастните обикновено ги отбягват, но когато играят, си плащат добросъвестно. Но са непредсказуеми копелета. Точно когато си решил за някой тип, че е досаден, скучен чиновник в склад за кожени изделия, изведнъж ще ти свие номер и ще се окаже, че е критик изкуствовед. Трудно е да заковеш джегала. Никога не знаеш какво ще ти извърти в следващия момент. И това може да те вкара в капан — мислиш си, че разбираш някой тип, а накрая излиза, че си разбирал само какъв е бил доскоро. Това им е особеното на тях всъщност: винаги са в движение. Движеща се мишена, като движеща се вода. Не можеш да я хванеш, не можеш да я задържиш дори да си я хванал. Опитваш и откриваш, че ръката ти вече не работи. Защото ръката ти отива от едно нещо на друго, непрекъснато, променя се, движи се, мести се. Всичко се мести така. Веднага щом разбереш какво е едно нещо, то се превръща в нещо съвсем друго. Опитай се да му лепнеш етикет и просто ще се объркаш сам. Разбирането е нещо повече от намиране на подходящ етикет, също както изтезанието е нещо повече от причиняване на болка. Трябва да задържиш типа в настоящето; оставиш ли умът му да се зарее, той те надвива, защото каквото и да правиш с тялото му, всъщност искаш ума му. Също и ако се опитваш да лепнеш етикет на някого или нещо, трябва да останеш отгоре, докато този някой или това нещо се променя. Трябва да го яздиш, да се задържиш отгоре му, да се обръщаш, щом то се обърне, да се оставиш да те носи, да се оставиш да те променя. Не е забавно, но какво друго можеш да направиш?
— Краката ви са натрошени и се погрижих за изгарянията, колкото е по силите ми, и, мм, гледайте да не се движите така, че да се нараните още повече. Нищо повече не мога да направя за вас засега, лорд Мерс.
Кимнах, все още загледан във водопада, и се постарах да не затреперя. Чух как заглъхнаха стъпките му и малко се поотпуснах. После много тихо, почти без дъх, подхванах всички ругатни, които можеше да са ми липсвали през последния четвърт век.
Поредният непознат слуга влезе с поредния бульон. Споменах ли ви, че трябваше да ме хранят с лъжичка? След като привършиха с храненето ми, известно време потреперих, което сигурно отне повече енергия, отколкото бях получил от бульона. А и беше гаден. Ечемик, мисля, с недостатъчно чесън и с твърде много прах от кафяв корен.
Предполагам, че след това съм поспал малко, а после дойде негово благородие, с Дани по петите. Дани изглеждаше така, сякаш иска да изглежда спокоен и невъзмутим.
Успях да вдигна лявата си ръка, колкото да го приканя да се приближи. Опитваше се да изглежда и весел. Графът даде знак на двамата стражи — единия от които, мисля, че познах — да напуснат. Казах:
— Не, милорд.
— Моля?
— Нека останат тук.
Пета част