— Ей сега, сър; рамото му е вече превързано. Остава да прегледам и раната на ръката. Тук несъмнено са работили същите зъби.
— Тя смука кръвта ми; каза, че ще изсмуче всичката кръв от сърцето ми! — рече Мейсън.
Видях как мистър Рочестър потрепери; странно изражение на отвращение, ужас и омраза изкриви лицето му до неузнаваемост, но той само каза:
— Мълчи, Ричард, не обръщай внимание на глупавото й бърборене; не го повтаряй.
— Бих желал да го забравя — бе отговорът.
— Нищо, ще го забравиш, когато напуснеш Англия; щом се върнеш в Спаништаун, ще си спомняш за нея като за някой отдавна умрял. Или по-добре изобщо не си спомняй за нея.
— Невъзможно е да забравя тази нощ!
— Не, възможно е. По-бодро, човече! Преди два часа ти смяташе, че си загинал, а ето че още си жив и бъбриш. Ето, Картър почти свърши работата си; след минутка ще имаш приличен вид. Джейн (за пръв път, след като се бе върнал, той се обръщаше към мен), вземете този ключ, слезте в спалнята ми, идете право в гардеробната, отворете горното чекмедже на гардероба, вземете една чиста риза и шалче и ги донесете тук. Но по-бързо!
Слязох долу, намерих гардероба, взех споменатите вещи и се върнах обратно.
— А сега — каза той — минете от другата страна на леглото, докато приведа в ред тоалета на Ричард; не напускайте стаята; вашата помощ може пак да потрябва.
Изпълних нареждането му.
— Имаше ли някой станал, когато ходихте долу, Джейн? — попита след това мистър Рочестър.
— Не, сър; навсякъде беше много тихо.
— Ще те изведем без шум, Ричард. Така ще бъде по-добре и за тебе, и за това нещастно създание в отвъдната стая. Доста дълго пазя всичко в тайна и най-малко бих желал тя да се разчуе накрая. Картър, помогнете му да облече жилетката си…А къде е наметалото ти с кожата? Без него не би могъл да пропътуваш и една миля в този проклет студен климат. В твоята стая ли е? Джейн, тичайте долу в стаята на мистър Мейсън — тя е до моята — и донесете наметалото, което ще намерите там.
Отново изтичах и отново се върнах, носейки огромното наметало, подплатено и поръбено с кожи.
— А сега имам към вас още една молба — каза неуморимият ми господар: — трябва да слезете в стаята ми. Какво щастие, че имате кадифени пантофки, Джейн! Ако тропахте като кон, щеше да бъде ужасно. Отворете средното чекмедже на тоалетната ми маса, там ще намерите малко шишенце и чашка. Вземете ги и бързо тук!
Забързах надолу и донесох шишенцето й чашката.
— Чудесно! А сега, докторе, ще си Позволя сам дт определя дозата, на моя отговорност. Сдобих се с това средство в Рим от един италиански шарлатанин; вие сигурно бихте изгонили такъв субект, Картър. Не бива да се взема без нужда, но когато потрябва, то добре помага — както например сега. Джейн, малко вода.
Той ми подаде чашката и аз я налях наполовина с вода от шишето, сложено на умивалника.
— Толкова е достатъчно; а сега намокрете гърлото на шишенцето.
Изпълних молбата му. Тогава той накапа в чашката дванадесет капки от някаква аленочервена течност и ги предложи на Мейсън.
— Пий, Ричард! Това ще ти възвърне за около час силите, които ти липсват.
— А няма ли да ми навреди? Не ще ли възпали раната?
— Пий, пий, пий!
Мистър Мейсън се подчини, тъй като явно нямаше смисъл да възразява. Беше вече напълно облечен, лицето му си оставаше бледо, но сега той не правеше впечатление на отслабнал и изнемощял човек. Мистър Рочестър му позволи да поседи три минути, след като изпи лекарството, сетне го хвана подръка.
— Сега съм уверен, че можеш да станеш на крака — рече той. — Опитай се.
Болният стана.
— Картър, хванете го подръка от другата страна. По-бодро, Ричард! Направи крачка… ха така!
— Действително се чувствувам по-добре — забеляза мистър Мейсън.
— Не се съмнявам. А сега, Джейн, тичайте към задните стълби, отключете страничната врата в коридора и предайте на кочияша на пощенската кола да бъде готов. Казах му да не вдига шум с колелата по плочите пред къщата, затова ще видите колата на двора или чак пред пътната врата. Ние идваме. И после, Джейн, ако някой вече е станал, дайте ми сигнал от долната площадка на стълбите.
Беше около пет и половина и слънцето вече изгряваше, но в кухнята още цареше полумрак и тишина. Страничната врата в коридора бе заключена и аз се помъчих да я отворя колкото може по-безшумно. Дворът бе пуст, но пътната врата стоеше широко разтворена и край нея видях една запретната пощенска кола с кочияш на капрата. Приближих се до него и казах, че господата идват. Той кимна. Сетне внимателно се огледах и ослушах. Навсякъде цареше тишината на ранното утро, прозорците на стаите, в които спеше прислугата, бяха все още със спуснати завеси. Птичките чуруликаха сред белите цветове на овощните дръвчета, чиито нацъфтели клонки бяха увиснали като бели гирлянди над стената, която заграждаше една част от двора. В конюшните конете от време на време потрепваха с копита. Всичко друго тънеше в тишина.