Господата се появиха. Мейсън, подкрепян от мистър Рочестър и лекаря, вървеше без особени усилия. Двамата му помогнаха да седне в колата, сетне в нея се настани и мистър Картър.
— Наглеждайте го — каза мистър Рочестър на лекаря — и нека остане у вас, докато се поправи съвсем. След един-два дни ще дойда да го навестя. Е, как си сега, Ричард?
— Чистият въздух ме ободрява, Феърфакс.
— Оставете прозореца откъм него отворен, Картър; няма вятър. Довиждане, Дик!
— Феърфакс…
— Какво има?
— Нека се грижат за нея, нека се отнасят с нея колкото може по-добре, нека… — Той млъкна и се разплака.
— Ще направя всичко, каквото е възможно; и без това го върша и ще го върша винаги — бе отговорът. Мистър Рочестър затвори вратата на колата и тя потегли.
— Но как бих благодарил на бога, ако всичко това се бе свършило — добави той, като затвори тежката пътна врата и сложи резето. Сетне бавно и разсеяно се упъти към вратата в стената, която ограждаше овощната градина. Реших, че повече не съм му нужна, и вече се канех да се върна в къщи, когато той отново ме извика.
— Джейн! — Мистър Рочестър вече бе отворил вратичката, стоеше до нея и ме чакаше.
— Елате тук, подишайте няколко минути чист въздух. Този дом е истински затвор, не ви ли се струва така?
— Той ми се струва разкошен, сър.
— В очите ви блести наивен възторг — отговори той, — гледате всичко през розови очила. Не виждате, че позлатата е фалшива, а копринените драперии — паяжини, че мраморът е прост камък, а лъскавото дърво — гнило. Ала тук — той посочи свода от листа, под който вървяхме — всичко е истинско, приятно и чисто.
Мистър Рочестър свърна в една алея, оградена с летвички, от едната страна на която растяха ябълки, круши и череши, а от другата се простираше ивица най-различни приказни цветя; шибои, карамфили, иглики, теменуги, а сред тях — шипки и какви ли не ароматни треви. Те бяха свежи, каквито могат да бъдат растенията в едно прекрасно пролетно утро след априлските дъждове. Слънцето току-що се бе показало на румения изток и лъчите му вече озаряваха цъфтящите, покрити с роса овощни дръвчета и тихите алеи под тях.
— Джейн, искате ли едно цвете?
Той откъсна една полуразцъфнала роза, първата от цъфналите през тази година, и ми я подаде.
— Благодаря, сър.
— Харесва ли ви този изгрев, Джейн? Това небе с високи и леки облаци, които, разбира се, ще се стопят, когато след няколко часа стане по-топло; този покой и благоухание?
— Да, много.
— Вие прекарахте странна нощ, Джейн.
— Да, сър.
— Колко сте бледа! Беше ли ви страх, когато ви оставих сама с Мейсън?
— Страхувах се някой да не дойде от другата стая.
— Но аз нали заключих вратата, ключът ми беше в джоба. Щях да бъда небрежен овчар, ако бях оставил едно агънце, моето любимо агънце, без защита край вълчата бърлога. Вие бяхте в безопасност.
— А Грейс Пул ще продължава ли да живее тук, сър?
— О, да! Не си блъскайте главата с това, просто забравете за нея.
— Но на мен ми се струва, че животът ви не може да бъде в безопасност, докато тя е тук.
— Не се безпокойте за мен, ще внимавам.
— А премина ли опасността, от която се страхувахте снощи, сър?
— Не мога да кажа това, докато Мейсън не напусне Англия, пък дори и тогава. Да живея, Джейн, за мене значи да стоя на кратера на вулкан, който може да избухне всеки миг.
— Но на мен ми се струва, че мистър Мейсън лесно се поддава на чуждо влияние. Вие, сър, несъмнено можете, когато и да е, да му въздействувате. Той никога не би ви навредил или напакостил нарочно.
— О, не! Мейсън не би се обявил против мен и никога преднамерено не ще ми напакости. Но без да иска, той всеки момент може с някоя непредпазлива дума да ме лиши навеки ако не от живот, то от щастие.
— Кажете му да бъде предпазлив, сър. Обяснете от какво се страхувате и му посочете как да се бори с опасността.
Мистър Рочестър язвително се разсмя, бързо сграбчи ръката ми и също тъй бързо я пусна.
— Ако можех да направя това, глупавичката ми, опасността нямаше да съществува, би изчезнала за миг. Откак познавам Мейсън, винаги е било достатъчно да кажа: „Направи еди-какво си“, и готово! Но в дадения случай аз съм безсилен, не мога да кажа: „Гледай да не ми навредиш с нещо, Ричард!“ Та нали той не трябва и да се досеща, че може да ми навреди. Изглеждате озадачена; но тепърва ще има да ви озадачавам. Нали сте моя малка приятелка, не е ли така?