— На драго сърце съм готова да ви служа, сър, и да ви слушам за всичко, което е хубаво.
— Много добре; виждам, че е така. Виждам как просто хвърчите, как сияят погледът и лицето ви, когато предизвикате с нещо одобрението ми или вършите нещо за мен, което, както умно се изразихте, е хубаво. А ако ви бях казал да направите нещо лошо, къде щяха да останат леките стъпки, сръчните ръце, живият поглед, одухотвореното лице? Моята малка приятелка би се върнала тогава при мен тиха и бледна и би казала: „Не, сър, това е невъзможно; не мога да го направя, защото е лошо.“ И щяхте да замръзнете като неподвижна звезда. Вие също имате власт над мен и бихте могли да ме нараните, но аз не смея да ви покажа на кое място съм уязвим, защото въпреки вашата преданост и приятелство, може случайно да ме промушите.
— Ако ви заплашва същата опасност от мен, сър, каквато и от мистър Мейсън, вие сте в пълна безопасност.
— Дай боже да е така! Ето една беседка, Джейн, да поседнем.
Беседката представляваше аркообразна ниша в зида, обрасла с бръшлян, в нея имаше груба пейка. Мистър Рочестър седна, но направи място, разбира се, и за мен. Ала аз продължавах да стоя права до него.
— Седнете — каза той. — Има място и за двама ни. Надявам се, че не се боите да седнете до мен. В желанието ми няма според вас нищо лошо, нали, Джейн?
Вместо да отговоря, седнах. Чувствувах, че е глупаво да му откажа.
— А докато слънцето пие роса, моя малка приятелко, докато цветята в тази стара градина се събуждат и разтварят, докато птиците носят храна за малките си, а ранобудните пчели започват благословения си труд, ще ви разкажа една история; помъчете се да се поставите на мястото на нейния герой. Но първо ме погледнете и кажете, че не се чувствувате неловко и че никак не се безпокоите, задето ви задържам тук или задето седите до мен.
— Не, сър. Напълно съм спокойна.
— В такъв случай, Джейн, призовете на помощ цялата си фантазия и си представете, че не сте благовъзпитано и сдържано момиче, а буен младеж, разглезен още от рождение; представете си, че се намирате в далечна, чужда страна; допуснете, че сте извършили там някаква фатална грешка — не е важно каква и по какви съображения, — чиито последствия ви преследват цял живот и тровят цялото ви съществуване. Обърнете внимание, аз не казах престъпление; имам пред вид не проливане на кръв или друго провинение, наказуемо от закона. Казах грешка. И ето че последствията от вашата постъпка стават с течение на времето непоносимо бреме; вие вземате мерки да се освободите от него: необичайни мерки, но в тях няма нищо престъпно или противозаконно. И все пак вие сте нещастна, тъй като завинаги сте загубили надежда. Посред пладне слънцето угасва за вас и вие чувствувате, че тъмата не ще се разсее до залез. Паметта ви се храни само с горчиви и унизителни спомени. Скитате по света, търсейки покой в изгнаничеството и щастие в удоволствията; имам пред вид грубите, чувствените удоволствия, които замъгляват разума и убиват чувствата. И ето, с тъга в сърцето и разбита душа вие се връщате в къщи след доброволно изгнание, продължило години, срещате нов човек; как и къде — не е важно. Намирате в него много от онези светли и добри черти, които напразно сте търсили двадесет години, но които не сте срещнали у никого; пред себе си виждате въплъщение на чистотата и свежестта, без петънце, без нищо гнило. Общуването с такъв човек съживява, възкресява. Чувствувате, че настъпват по-добри дни, че у вас се събуждат по-възвишени желания, по-чисти помисли; жадувате да започнете живота си отново и да прекарате останалите си дни по-достойно, като някое безсмъртно същество. Е, за да постигнете това, нямате ли право да преодолеете някои условности, една съвършено формална преграда, срещу която съвестта ви роптае, а разумът негодува?
Той замълча, очаквайки отговора ми. Но какво можех да му кажа аз? О, дано някой добър дух ми подскаже верния и справедлив отговор! Напразна надежда! Западният вятър шумолеше в листата на бръшляна, но никой добър дух не се възползува от диханието му, за да ми пошепне отговора; птиците пееха по върховете на дърветата, но песента им, макар и приятна, беше без думи. Мистър Рочестър настойчиво продължи:
— Нима този скитник и грешник, сега разкаял се и потърсил покой, няма право да презре общественото мнение, за да се свърже завинаги с нежното, благородно, чисто създание, да получи душевен мир и се възроди за нов живот?