— Едва ли ме помните, мис — каза той, ставайки при появата ми. — Казвам се Лийвън, бях кочияш у мисис Рийд, когато живеехте в Гейтсхед преди осем-девет години. Аз още живея там.
— Ах, Робърт! Как сте! Много добре ви помня: вие от време на време ми позволявахте да пояздя понито на мис Джорджиана. А как е Беси? Нали сте женен за нея?
— Да, мис, жена ми е съвсем здрава, благодаря; преди два месеца роди още едно дете, сега имаме три; и майката, и детето се чувствуват отлично.
— А как е семейството на вуйна ми, Робърт?
— За съжаление не мога да ви зарадвам с добри вести, мис; напротив — те са много лоши. В семейството се случи голямо нещастие.
— Да не би някой да е починал? — попитах аз, като погледнах черните му дрехи. Той наведе очи, погледна траурната лента на шапката си и отвърна:
— Вчера се изпълни една седмица от смъртта на мистър Джон — умря в квартирата си в Лондон.
— Мистър Джон ли?
— Да.
— А как понесе майка му това?
— Виждате ли, мис Еър, това не е обикновено нещастие: той водеше много лош живот и през последните три години е вършил кой знае какво; и умря така изведнъж.
— Чувах от Беси, че е тръгнал по лош път.
— И още как! По-лошо от това не можете да си представите! Мистър Джон похаби живота и състоянието си с най-лошите мъже и жени. Той затъна до гуша в дългове и отиде в затвора. Майка му два пъти му помогна да излезе оттам, но щом се озоваваше на свобода, той отново се връщаше при предишните си другари и към старите си привички. В главата му се бе развинтила някаква бурма: негодниците, с които дружеше, безобразно го скубеха. Преди три седмици пристигна в Гейтсхед и поиска госпожата да му припише всичко. Госпожата отказа: отдавна вече средствата й бяха много оскъдни поради лошия път, по който бе тръгнал синът й. Тогава той отново замина и скоро получихме вест, че е умрял. Как е станало това, един бог знае. Носят се слухове, че се е самоубил.
Аз мълчах; новините действително бяха ужасни. Робърт Лийвън продължи:
— Госпожата е от известно време болна; тя много напълня, но това не й е от полза, а загубата на парите и страхът от бедността съвсем я сломиха. Вестта за смъртта на мистър Джон дойде твърде неочаквано и тя получи удар. Три дни не издаде звук, но във вторник й стана сякаш по-добре: мъчеше се да каже нещо, правеше знаци на жена ми и говореше нещо неразбираемо. Едва вчера заран Беси успя да разбере, че тя произнася вашето име и най-после чу думите: „Доведете Джейн; извикайте Джейн — трябва да поговоря с нея.“ Беси не беше сигурна дали тя не се е побъркала, или пък бълнува, но все пак каза за това на мис Илайза и мис Джорджиана и ги посъветва да ви извикат. Госпожиците отначало не искаха, но майка им ставаше все по-неспокойна и все си повтаряше: „Джейн, Джейн“, тъй че най-после се съгласиха. Тръгнах от Гейтсхед вчера и ако бихте могли да се приготвите веднага за път, ще ви откарам утре рано сутринта.
— Да, Робърт, ще се приготвя: струва ми се, че трябва да дойда.
— И аз мисля така, мис. Беси каза, че е сигурна, че няма да откажете. Но вие вероятно трябва да поискате разрешение, за да заминете.
— Да, и ще направя това още сега.
Като се упътих към трапезарията за прислугата и помолих жената на Джон и самия Джон да се погрижат за Робърт, отидох да търся мистър Рочестър.
Той не беше в нито една от стаите на първия етаж. Не го намерих нито на двора, нито в конюшнята, нито в градината. Попитах мисис Феърфакс дали не го е виждала. Да, той, изглежда, играел билярд с мис Инграм. Забързах към билярдната. Отвътре до ушите ми достигна звук на удрящи се топки и бръмчене на гласове; мистър Рочестър, мис Инграм и двете мис Ештън с техните поклонници бяха увлечени в игра. Иска се известна решителност, за да прекъснеш една толкова интересна игра; обаче аз имах неотложна работа, затова веднага се упътих към господаря си, който стоеше до мис Инграм. Когато се приближих, тя се обърна и ме погледна надменно; очите й сякаш питаха: „Какво ли пък ще иска сега това нищожество?“ И когато казах тихо: „Мистър Рочестър!“, тя направи движение, като че ли искаше да ме изгони. Спомням си, че тогава Бланш ми се стори особено прелестна и ефектна: носеше рокля от небесносин креп; шарф със същия цвят обвиваше косите й. Тя играеше с голямо въодушевление и гневът, с който посрещна появата ми, никак не промени надменното й изражение.
— Тази особа, изглежда, търси вас — рече Бланш на мистър Рочестър и той се обърна да види за коя „особа“ става дума. Като ме съзря, той направи особена гримаса — една от странните си, двусмислени гримаси, захвърли щеката и излезе с мен от залата.