— Какво има, Джейн? — попита той, като облегна гръб на вратата на учебната стая, която бе затворена.
— Сър, моля ви да ми разрешите да отсъствувам една-две седмици.
— Защо? Къде ще ходите?
— Трябва да видя една болна дама, която е изпратила да ме повикат.
— Каква болна дама? Къде живее тя?
— В Гейтсхед, в Н-ското графство.
— В Н-ското графство? Но то е на цели сто мили оттук! Каква е тази дама, която праща да ви викат да отидете толкова далеч?
— Казва се Рийд, сър; мисис Рийд.
— Рийд от Гейтсхед? В Гейтсхед имаше някакъв си Рийд, съдия.
— Това е неговата вдовица, сър.
— А какво общо имате с нея? Откъде я познавате?
— Мистър Рийд е мой вуйчо — брат на майка ми.
— Дявол да го вземе! Никога не сте ми говорили за това. Винаги сте ме уверявали, че нямате никакви роднини.
— Такива, които биха ме признали за тяхна роднина, действително нямам, сър. Мистър Рийд почина, а жена му ме изгони.
— Защо?
— Защото бях бедна, тежах й и тя не ме обичаше.
— Но Рийд е оставил деца — те, изглежда, са ви братовчеди? Вчера сър Джордж Лин говореше за някакъв Рийд от Гейтсхед и твърдеше, че бил един от най-големите негодници в Лондон, а Инграм спомена някоя си Джорджиана Рийд от същото имение, която преди една-две години предизвикала в Лондон фурор с красотата си.
— Джон Рийд също е мъртъв, сър. Той се разори и почти разори и семейството си; предполага се, че е посегнал на живота си. Тази вест така поразила майка му, че тя получила апоплектичен удар.
— А вие с какво ще й помогнете? Глупости, Джейн! Никога не бих помислил да измина повече от сто мили, за да видя някаква си старица, която може би ще отиде на оня свят, преди да пристигнете при нея; а при това казвате, че ви изгонила.
— Да, сър. Но това е вече минало. Тогава обстоятелствата бяха съвсем други. Не ще имам мира, ако отхвърля молбата й.
— Колко ще стоите там?
— Колкото може по-малко, сър.
— Обещайте ми, че ще стоите само една седмица.
— Не бих желала да давам дума, защото може би ще се наложи да я наруша.
— Но при всички обстоятелства ще се върнете, нали? В никакъв случай няма да останете завинаги там?
— О, не! Разбира се, че ще се върна, ако всичко мине благополучно.
— А кой ще ви придружи дотам? Нали не можете да тръгнете на такъв път сама?
— Не, сър. Мисис Рийд е изпратила своя кочияш.
— Имате ли му доверие?
— Да, сър. Той живее там от десет години. Мистър Рочестър се замисли.
— Кога искате да тръгнете?
— Утре рано сутринта, сър.
— В такъв случай ще ви трябват пари; не може да се пътува без пари, а ми се струва, че нямате много: още не съм ви плащал заплатата. Колко имате всичко на всичко, Джейн? — запита той с усмивка.
Показах кесията си; наистина беше доста изтъняла.
— Пет шилинга, сър.
Той взе кесията, изсипа съдържанието й на дланта си и тихичко се разсмя, като че развеселен от бедното й съдържание. Сетне извади портфейла си.
— Ето — каза той, като ми подаде една банкнота: това бяха петдесет лири, а той ми дължеше само петнадесет. Казах му, че не мога да му върна.
— Не искам да ми връщате, знаете това. Давам ви вашата заплата.
Отказах да взема повече от онова, което ми принадлежеше. Отначало той се разсърди, сетне сякаш премисли и каза:
— Хубаво! По-добре да не ви давам цялата сума сега: ако имате петдесет лири, навярно ще останете там цели три месеца. Ето ви десет. Достатъчни ли са?
— Да, сър; но сега остава да ми дължите пет.
— Върнете се тук да си ги вземете; ще бъда ваш ковчежник и ще ви пазя четиридесетте лири.
— Мистър Рочестър, бих искала да използувам случая, за да поговоря с вас за още едно важно нещо.
— Важно нещо? Любопитен съм да чуя.
— — Вие ми дадохте да разбера, сър, че възнамерявате скоро да се жените.
— Да. И после?
— В такъв случай, сър, би трябвало да дадете Адел в училище. Уверена съм, че съзнавате необходимостта от това.
— За да я отстраня от пътя на жена ми, която не би се спряла пред нищо, за да премахне това препятствие, нали? Предложението ви не е лишено от смисъл. Добре. Адел, както предлагате, ще трябва да постъпи в училище; а вие, ще отидете някъде по дяволите, нали?
— Мисля, че не, сър. Но ще трябва да си търся друго място.
— И още как! — възкликна мистър Рочестър със странно променен глас и лицето му се изкриви от една колкото странна, толкова и смешна гримаса. Известно време той задържа погледа си върху мен.
— И сигурно старата мадам Рийд или госпожиците, нейните дъщери, по ваша молба ще ви търсят място. Така ли?
— Не сър. Не съм в такива отношения с роднините си, за да имам основание да търся услугите им; но ще дам обявление във вестниците.