Така в разговори измина неусетно един час. Беси ми донесе шапката и дрехата, излязохме заедно от къщичката и се запътихме към господарската къща. Точно така бе ме съпроводила тя и преди около девет години, но тогава вървяхме по обратния път. В студеното, навъсено и мъгливо януарско утро аз напуснах това омразно място с отчаяние и болка в сърцето; изгонена от вуйна си и отблъсната от всички, трябваше да търся убежище в негостоприемния Лоуд, в далечен, непознат край. И ето че сега бях пак тук. Бъдещето ми още не бе определено; сърцето ми все още бе свито. Все още се чувствувах странница в света; но сега изпитвах по-твърда вяра в себе си и в собствените си сили и не ме сковаваше като преди страхът от угнетението. Нанесените ми някога болезнени рани бяха вече съвсем заздравели, а пламъкът на омразата — загаснал.
— Минете първо в малката трапезария — каза Беси, прекосявайки с мен хола, — госпожиците са сигурно там.
След миг аз се озовах в познатата стая. Всяка мебел изглеждаше точно така, както в утрото, когато се представих за пръв път на мистър Брокълхърст. Дори килимът до камината, на който стоеше той, бе същият. Като погледнах шкафа за книги, аз видях, че двата тома на „Птиците в Англия“ от Биуик са още на старото им място — на третия ред, — а „Пътешествията на Гъливър“ и „Арабски приказки“ — точно над тях. Неодушевените предмети си бяха останали същите, затова пък живите същества се бяха изменили до неузнаваемост.
Видях пред себе си две млади дами; едната от тях бе много висока — почти колкото мис Инграм, много слаба и мрачна, с нездрав, жълтеникав цвят на лицето. У нея имаше нещо аскетично, което се подчертаваше още по-силно от крайно скромната й права, черна, вълнена рокля с колосана якичка, гладко сресани коси и монашеско украшение на шията, представляващо черна броеница с разпятие. Това беше без съмнение Илайза, макар че в удълженото й, безцветно лице не бе останала почти никаква прилика с предишното малко момиче.
Другата беше, разбира се, Джорджиана, но не онази Джорджиана, която помнех — слабичкото, прилично на русалка единадесетгодишно момиче. Това бе зряла, добре закръглена госпожица, хубава като кукла, с красиви, правилни черти, с изпълнени с нега сини очи и златисти къдрици. Джорджиана също беше с черна рокля, но тази рокля бе с такава кройка и толкова добре й прилягаше и отиваше, че в сравнение с нея роклята на сестра й изглеждаше по-лоша от калугерска.
Всяка от сестрите напомняше с нещо майка си, обаче по свой начин: слабата и бледа по-голяма сестра имаше майчините си жълтеникави очи; по-младата, цветуща и внушителна, бе наследила челюстта и брадичката — може би в по-слаба степен, но все пак придаващи прекалена твърдост на чувственото й, апетитно личице.
Когато се приближих, и двете девойки станаха, за да ме поздравят, и ме нарекоха „мис Еър“. Илайза ме приветствува отривисто и рязко, без усмивка; после тя отново седна и се втренчи в огъня на камината, сякаш съвсем забрави за моето присъствие. Джорджиана прибави към своето „добър ден“ няколко банални забележки за пътуването ми, за времето и прочие; тя говореше провлечено и ме изгледа на няколко пъти крадешком, измервайки ме от глава до пети, като ту плъзгаше погледа си по вехтичкото ми вълнено манто, ту спираше очи върху простичката гарнитура на скромната ми шапка. Младите дами отлично умеят да ти дадат да разбереш, когато те смятат за „чудак“, без да ти го казват. Високомерният поглед, студенината в обноските и небрежният тон изразяват достатъчно красноречиво мнението им, за да е необходимо да прибягват до някой груб израз или постъпка.
Обаче сега насмешката, скрита или явна, нямаше вече някогашната си власт над мен. Седнала при братовчедките си, аз се чудех как мога да се чувствувам толкова свободно при пълното пренебрежение на едната от тях и полусаркастичното внимание на другата: Илайза вече не можеше да ме оскърби, а Джорджиана — да ме смути. Всъщност мислите ми бяха заети със съвсем друго нещо. През последните няколко месеца изпитах толкова дълбоки чувства, страданията и радостите ми бяха толкова силни и вълнуващи, че братовчедките ми не бяха вече в състояние нито да ме наскърбят, нито да ме зарадват, а високомерието им не можеше да предизвика у мен ни добри, ни лоши чувства.
— Как е мисис Рийд? — попитах аз след малко, като погледнах спокойно Джорджиана, която сметна за необходимо да се изправи гордо при този пряк въпрос, сякаш си бях позволила неочаквана волност.