— Мисис Рийд ли? Ах, да, имате пред вид мама. Тя е много зле. Съмнявам се дали бихте могли да я видите още сега.
— Ако се качите горе и й кажете, че съм пристигнала, ще ви бъда много благодарна — рекох аз.
Джорджиана просто подскочи от мястото си и широко отвори сините си очи, разгневени от нечуваната ми дързост.
— Зная, че е настоявала да ме види — добавих аз, — и не бих искала да отлагам изпълнението на желанието й повече, отколкото е необходимо.
— Мама не обича да я безпокоят привечер — забеляза Илайза.
След малко аз спокойно станах, свалих, макар и без покана, шапката и ръкавиците си и заявих, че ще отида да потърся Беси, която сигурно е в кухнята, и ще я помоля да научи дали мисис Рийд е склонна да ме приеме тази вечер, или не. Излязох, намерих Беси и като я помолих да изпълни молбата ми, продължих да действувам по-нататък. Обикновено се обърквах от смущение, когато срещах грубост. Ако преди една година ме посрещнеха в Гейтсхед по същия начин, сигурно щях да реша да си замина още на другия ден. Но сега веднага разбрах, че това ще бъде глупаво: бях изминала цели сто мили, за да видя вуйна си, и трябваше да остана при нея, докато състоянието й се подобри или докато умре; що се отнася до глупостта и гордостта на дъщерите й, по-добре би било да не им обръщам внимание. Затова аз се обърнах към икономката, съобщих й, че може би ще остана да гостувам една-две седмици, помолих я да ми даде стая и да се разпореди да занесат куфара ми в нея и я последвах. На площадката срещнах Беси.
— Госпожата се събуди — каза тя. — Съобщих й, че сте тук. Хайде да отидем при нея да видим дали ще ви познае.
Нямаше нужда да ми се показва пътят към тази добре известна на мен стая, където толкова пъти ме бяха викали преди, за да ме наказват или мъмрят. Избързах пред Беси и тихичко отворих вратата. На масата светеше лампа с абажур, тъй като вече се здрачаваше. Ето го същото легло с високи дървени крака и с кехлибареножълти завеси, ето и същата тоалетна масичка, креслото и столчето за крака, на което стотици пъти ме бяха карали да стоя на колене и да моля прошка за грехове, които не бях извършила. Погледнах към близкия ъгъл, почти очаквайки да видя отново тънката, тъй страшна за мен жилава пръчка, която се подаваше оттам, дебнеща случай, при който да изскочи със страшна пъргавина и да ме шибне по треперещите ръце или сгушения врат. Приближих се до леглото, отдръпнах завесите и се наведох над грамадата от възглавници.
Добре помнех лицето на мисис Рийд и жадно се взирах да открия по-скоро познатите черти. Какво щастие, че времето заличава у нас жаждата за мъст и заглушава гласа на гнева и омразата! Бях напуснала тази жена с горчивина и ненавист, а се върнах само с чувство на съжаление за големите й страдания и с искрено желание да забравя и простя всички обиди, които ми бе нанесла, да се помиря с нея и другарски да й стисна ръка.
Познатото лице беше пред мен: сурово и строго както преди. Същите очи, които нищо не можеше да смекчи, и леко извитите нагоре властни, деспотични вежди. Колко често се мръщеха те, изразявайки заплаха и омраза към мен, и как живо ми напомниха за скърбите и ужасите на детството ми сега, когато гледах отново острите им очертания. И все пак се наведох и целунах вуйна си. Тя ме погледна.
— Това Джейн Еър ли е? — попита тя.
— Да, вуйно. Как се чувствувате, мила вуйно?
Някога се бях заклела, че няма повече да я наричам „вуйно“; но сега не смятах за грях, че пренебрегвах и нарушавах тази клетва. Пръстите ми стиснаха ръката й, Която лежеше върху чаршафа. Ако и тя беше стиснала нежно ръката ми, щях да изпитам в тази минута истинска радост. Но суровата натура трудно се разнежва и трудно можеш да изкорениш от нея дълбоко врасналите неприязнени чувства. Мисис Рийд дръпна ръката си и като отвърна от мен лице, подхвърли, че вечерта е топла. Сетне тя отново ме погледна, и то така студено, че веднага разбрах: мнението й за мен и чувствата й са останали неизменни и ще бъдат такива докрай. Досещах се по каменния израз на очите й, непознаващи нежност и сълзи, че тя е решила да ме смята за непоправима до последния си дъх; ако ме счетеше за добра, това нямаше да й достави удоволствие, щеше да я кара да се чувствува унижена.
Изпитах болка, а после гняв; но реших да покоря мисис Рийд, да надвия и природата, и упорството й. Задушаваха ме сълзи, както в детството ми, ала аз ги сподавях. Като преместих един стол до възглавницата й, седнах и се наведох над нея.
— Искали сте да дойда — казах аз — и ето че съм тук. Ще остана, докато се пооправите.