Една сутрин реших да нарисувам глава. Не бях намислила още каква и не исках и да мисля за това. Взех един мек черен молив, подострих го и се задълбочих в работа. Скоро на хартията пред мене се появиха широко изпъкнало чело и ъгловати очертания на долна челюст. Тези контури ми се понравиха. Ръката ми бързо започна да нахвърля другите черти. Под челото трябваше да се нарисуват рязко очертани прави вежди и правилен нос с широки ноздри; после изразителна уста, разбира се, не тясна, и решителна брадичка с голяма трапчинка в средата. Не биваше да се пропуснат естествено и тъмните бакенбарди, както и смолисточерните коси на кичурчета около слепите очи и развени над челото. Не бях нарисувала само още очите. Нарочно ги оставих за накрая, тъй като те изискваха особено внимание. Нарисувах ги големи, като ги очертах добре; миглите направих дълги и тъмни, гледните — големи и блестящи. „Добре е, но още не е това, което трябва да се нарисува — казах си аз, разглеждайки работата си. — Трябва да придам на очите по-голяма сила и изразителност.“ И усилих сенките, за да подчертая блясъка на очите — два-три успешни щриха ми помогнаха да постигна целта си. Ето, пред себе си имам лицето на един мой приятел; какво ме интересува, че двете млади госпожици ми обръщат гръб? Гледах портрета и се радвах на сходството с оригинала. Бях всецяло погълната от рисунката и доволна.
— Това портрет на някой ваш познат ли е? — попита Илайза, която се бе приближила незабелязано до мене. Отвърнах, че това е просто плод на фантазията ми и побързах да сложа рисунката под другите листове. Аз, разбира се, я излъгах: това беше всъщност вярно нарисуван портрет на мистър Рочестър. Но какво значение имаше това за нея или за когото и да било другиго? То интересуваше единствено мен. Джорджиана също се приближи, за да види работите ми. Другите рисунки много й харесаха, но за портрета тя каза: „Какъв грозен мъж.“ Сестрите, изглежда, бяха учудени от моето изкуство. Предложих им да ги рисувам. И ето че те и двете ми позираха поред за моливи и скици. Сетне Джорджиана извади албума си. Аз обещах да й нарисувам в него един акварел. Това изведнъж подобри настроението й. Тя ми предложи да се разходим в градината. Не минаха и два часа, и ние вече бяхме увлечени в интимен разговор: Джорджиана ми разказваше за чудесната зима, която прекарала в Лондон преди две години, за възхищението, което предизвикала там, за вниманието, което й било оказано; дори намекна, че е покорила една титулована личност.
В течение на следобеда и вечерта тези намеци разшириха обхвата си; тя ми предаваше интимни разговори и описваше сантиментални положения — с една дума, този ден аз чух от нея импровизация на романа за живота на висшето общество. Ден след ден тя повтаряше излиянията си. Темата винаги беше една и съща: тя, нейните увлечения и разочарования. Струваше ми се странно, че Джорджиана нито веднъж не спомена за болестта на майка си или за смъртта на брат си, нито пък за мрачните перспективи, които очакваха семейството. Изглежда, умът й изцяло бе погълнат от спомени за прежните удоволствия и мечти за нови развлечения. Отбиваше се по за пет минути на ден в стаята на майка си и нищо повече.
Илайза, както преди, беше мълчалива: тя несъмнено нямаше време за разговори. Никога не бях срещала по-зает човек, макар че бе трудно да се определи какво точно върши или по-право да се видят резултатите на усърдния й труд. Тя ставаше с будилник. Не зная какво вършеше преди закуска, но всичкото останало време й беше разпределено по часове и всяко занимание траеше определено време. Три пъти на ден тя четеше една малка книжка — както по-късно разбрах, обикновен молитвеник. Веднъж я попитах какво най-силно я привлича в тази книжка и тя каза: „Литургията“. По три часа дневно обшиваше със златисти конци ръба на едно четвъртито червено парче плат, голямо колкото килимче. Когато я попитах какво е предназначението на това ръкоделие, тя ми отговори, че шие покров за престола на новата църква, която току-що била построена край Гейтсхед. Два часа отделяше за дневника си, два — за работа в зеленчуковата градина и един — за сметки. Тя явно не се нуждаеше от никаква компания и разговори. Сигурно беше по своему щастлива: този веднъж завинаги установен ред я задоволяваше и нищо не можеше да я нервира по-силно от някоя случка, нарушила нормалното му протичане.