И тъй, аз се връщах в Торнфийлд. Но колко още бих могла да остана там? Не много, в това бях уверена. Мисис Феърфакс ми писа в Гейтсхед, че гостите се разотишли; мистър Рочестър преди три седмици заминал за Лондон и го чакали да се върне след седмица. Мисис Феърфакс предполагаше, че е заминал във връзка с предстоящата си сватба — говорел нещо за покупка на нова карета; тя добавяше, че желанието му да се ожени за мис Инграм все още й се струвало странно, но съдейки по онова, което говорели всички, и по това, което самата била видяла, трябвало да се предположи, че сватбата скоро ще се състои. „Странно, че се съмнява в това — добавих аз мислено. — Самата аз никак не се съмнявам.“
После си зададох въпроса къде ще отида. Цялата нощ сънувах мис Инграм, а призори, в един особено ясен сън, видях как тя затваря пред мен вратите на Торнфийлд и ми сочи някакъв път, а мистър Рочестър стои със скръстени ръце и подигравателно се усмихва, сякаш се присмива и на нея, и на мен.
Не бях определила на мисис Феърфакс точния ден на пристигането си, тъй като не желаех да изпращат за мен в Милкоут нито кола, нито карета. Предпочитах да си направя една самотна, тиха разходка. И ето, оставила куфара си на коняря в странноприемница „Джордж“, аз потеглих съвсем тихо и незабелязано в юнската вечер към шест часа по стария път за Торнфийлд; той вървеше почти Есе през полето и хората рядко го използуваха.
Лятната вечер не беше нито ясна, нито съвсем тиха, но бе приятна и топла. По цялото протежение на пътя косачи събираха сено. Небето, макар и облачно, обещаваше хубаво време; синевата му, която тук-таме се подаваше иззад високите тънки облаци, бе мека и спокойна. Залезът също бе топъл: никакъв студен оттенък не го охлаждаше — сякаш зад разпокъсана завеса от пара гореше огън, запален в някой жертвеник, и през нея проблясваше златиста червенина.
Колкото по-малко път ми оставаше до Торнфийлд, толкова по-радостна ставаше душата ми — така радостна, че дори веднъж се спрях и се попитах на какво се дължи тази радост. Нали не се връщах нито в собствен дом, нито на постоянно местожителство, нито там, където най-близки приятели тъжат за мен и очакват моето завръщане. „Разбира се, мисис Феърфакс щете посрещне със спокойната си, приветлива усмивка — говорех на себе си аз, — а малката Адел ще пляска с ръце и ще скача наоколо; но ти прекрасно знаеш, че не мислиш за тях, а за другиго, който не мисли за теб.“
Но нима има нещо по-упорито от младостта? Нима има нещо по-безразсъдно от неопитността? И двете твърдяха, че ще бъде голямо удоволствие отново да видя мистър Рочестър, независимо дали той ще ме погледне, и добавяха: „Бързай, бързай! Бъди при него, докато можеш, защото остават само няколко дни или най-много няколко седмици и вие ще се разделите навеки.“ И като сподавих в себе си някакво непознато още за мен отчаяние, някакво тежко чувство, което не можех и не исках да търпя в душата си, аз забързах напред.
В торнфийлдските ливади също събират сено или по-право косачите вече са свършили работа и се връщат в къщи с гребла на рамо — сега, когато се връщам и аз. Напред остават още една-две ливади, след това трябва да напусна пътя — и ще се озова пред вратите на Торнфийлд. Колко много цъфнали рози! Но нямам време да откъсна дори една, трябва да бързам за в къщи. Минах покрай висока шипка, протегнала гъстолистите си, отрупани с цветове вейки над пътеката. Ето че пред мен е познатата ограда — и изведнъж видях мистър Рочестър, седнал с бележник и молив в ръце; той пишеше нещо.
Не, това не бе привидение. И все пак всеки мой нерв трепереше. За миг изгубих контрол над себе си. Какво значи това? Не очаквах, че така ще треперя, когато го видя, и че ще загубя способност да говоря и да се движа. Ей сега ще се върна обратно, не мога да допусна такава глупост. Има и друг път за в къщи. Но дори да знаех двадесет други пътища, беше вече късно: той ме видя.
— Здравейте! — викна той и остави бележника и молива. — Ето ви най-сетне! Елате насам!
Да кажем, че отида при него, но как би станало това — не знаех. Едва съзнавах движенията си и исках само едно — да мога да си придам спокоен вид и преди всичко да овладея изражението на лицето си, което чувствувах, че упорито отказва да ме слуша и се мъчи да изрази тъкмо онова, което бях твърдо решила да скрия. Но аз имах воал и го спуснах. Може би все пак ще смогна да се овладея и да изляза с достойнство от това положение.