Първите две седмици след завръщането ми в имението Торнфийлд минаха при подозрително спокойствие. Никой не говореше за сватбата на господаря и аз не виждах никакви приготовления за това събитие. Почти всеки ден питах мисис Феърфакс дали не е чула нещо по-определено и винаги отговорът беше отрицателен. Веднъж тя ми каза, че попитала направо мистър Рочестър кога ще доведе в дома си булката, но той отвърнал само с някаква шега и с един от странните си погледи, затова тя никак не знаела какво да мисли.
Едно обстоятелство особено ме учудваше: всякакви посещения в Инграм Парк, всякакви разходки дотам и обратно се прекратиха. Наистина имението Инграм беше чак на границата с друго графство, на двадесет мили от Торнфийлд, но какво значи разстоянието за страстно влюбения! Опитен и неуморим конник като мистър Рочестър можеше да отиде и се върне за една сутрин. И аз почнах да тая у себе си надежди, за които нямах никакво основание: може би сватбата се е развалила или пък слуховете са били неверни, а може би един от двамата или и двамата са променили плановете си. Винаги поглеждах лицето на господаря си, за да видя дали не е тъжно или гневно, но то бе чисто и безоблачно както никога. И ако понякога, когато мистър Рочестър биваше с мен и Адел, аз изведнъж загубвах настроение и ставах печална, той даже се развеселяваше. Никога господарят ми не бе ме викал при себе си така често, както през тези дни, никога не бе бивал тъй мил към мен и, уви, никога досега не бях го обичала тъй силно!
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Над Англия цареше прекрасно лято. Нашата заобиколена отвсякъде с море страна никога преди не бе виждала толкова ясно небе и толкова много слънчеви дни. Сякаш тези лазурни дни бяха долетели като ято чудесни прелетни птици право от Италия и бяха спрели да си починат на скалите на Албион. Сеното беше вече прибрано; ливадите около Торнфийлд се зеленееха окосени, пътищата бяха побелели и прашни, дърветата се възправяха в разкошните си летни одежди, гъстолистите храсти и горички се открояваха ясно на фона на облените от слънчевите лъчи ливади.
Една вечер Адел, която цял следобед бе събирала горски ягоди, си легна уморена, щом залезе слънцето. Почаках да заспи, после излязох на двора и се упътих към градината.
Настъпи най-приятният час от денонощието. Угасна жаркият ден, капките на росата освежиха задъханата долина и напечените хълмове. Там, където слънцето се бе потопило чисто, лишено от пищната украса на облаците, сияеше величествена червенина, която, пламнала като рубин в една точка — върха на един хълм, — се разливаше по небето и постепенно се разтапяше към средата на небосклона. Изтокът също имаше свой чар: чисто, тъмносиньо небе със скромен накит — една самотна звезда; скоро щеше да се появи и луната, но тя още не бе се показала на небето.
Известно време се разхождах по плочите пред къщата и по едно време от някакъв прозорец ме лъхна добре познат аромат — аромат на пура; видях, че прозорецът на библиотеката е открехнат. Може би някой ме наблюдаваше оттам. Затова свърнах към овощната градина. Това беше най-уединеното и възхитително кътче от целия парк, пълно с дървета и цветя; от едната страна — откъм двора — градината беше оградена с висока стена, а от другата се простираше букова алея, която я отделяше от ливадата. Полегналата ограда в дъното беше единствената преграда между нея и тихите поля. До тази ограда водеше една лъкатушна алея с лаврови дървета от двете страни, а в края й, около един грамаден див кестен, имаше пейка. Там човек можеше да броди, незабелязан от никого. И тъй сладко миришеше бисерната роса, такова безмълвие цареше в спускащия се здрач, щото ми се струваше, че съм в състояние да седя вечно в такова тихо кътче: но като минавах край цветята и плодните дръвчета в предната част на градината, където тя бе озарена от лъчите на изгряващата луна, нещо изведнъж ме накара да се спра. Това не беше звук, нито нечия поява, а пак същият аромат.
Около мене пръскаха вечерните си ухания шипките и жасмините, карамфилите и розите, но ароматът, който усетих отново, не лъхаше от листата и цветята. Това беше — познавах я добре — миризмата от пурата на мистър Рочестър. Огледах се наоколо и се ослушах. Виждах дърветата, натежали от зреещи плодове. Чувах славея, който лееше трелите си в горичката на половин миля оттук. Но не забелязах никого, не долових и никакви стъпки. Обаче ароматът се усещаше все по-силно. Трябваше да избягам; втурнах се към вратичката, която водеше към храстите — и видях да влиза в градината мистър Рочестър. Мушнах се в един бръшлян. Той сигурно няма да стои дълго, ще се върне и ако не шумоля, няма да ме забележи.