— Добре, сър; веднага ще дам обявление. А дотогава, надявам се… — Исках да кажа: „Надявам се, че ще мога да остана тук, докато си намеря някое друго убежище.“ Но замълчах, тъй като се чувствувах безсилна да произнеса толкова дълга фраза: гласът ми отказваше да ме слуша.
— След около месец, надявам се, ще бъда младоженец — продължи мистър Рочестър. — А междувременно сам ще се заема да ви намеря работа и квартира.
— Благодаря ви, сър; съжалявам, че ви създавам…
— О, не се извинявайте, моля! Считам, че щом една подчинена изпълнява прекрасно задълженията си, като вас, тя има известно право да поиска от своя работодател някоя малка услуга, която той при добро желание би могъл да й направи. Дори вече чух от бъдещата си тъща за едно място, което според мен е подходящо: става дума за възпитанието на петте дъщери на мисис Дайънисиъс О’Гол от Битърнат Лодж в Конот, Ирландия. Надявам се, че Ирландия ще ви хареса; казват, че хората там били много сърдечни.
— Много е далече, сър.
— Няма значение… Такова момиче като вас не бива да се плаши нито от разстоянието, нито от пътя.
— Не от пътя, а от разстоянието. И после — от морето. То е такава преграда…
— Преграда между какво, Джейн?
— Между мен и Англия… и Торнфийлд, и…
— И какво още?
— И вас, сър.
Това се изтръгна от мен почти неволно и също тъй неволно от очите ми бликнаха сълзи. Разбира се, аз плачех съвсем тихо и се мъчех да не хълцам. Но мисълта за мисис О’Гол от Битърнат Лодж скова с лед сърцето ми. Още по-студено ми стана при мисълта за солените пенливи вълни, които несъмнено като пропаст щяха да ме разделят от господаря ми, до когото вървях сега; но най-тежка беше мисълта за още по-непреодолимата преграда — богатството, общественото положение и установените порядки, които ме отделяха от онзи, когото така естествено и непринудено обичах.
— Много е далече — повторих аз.
— Далече е, не споря. И когато пристигнете в Битърнат Лодж, в Конот, Ирландия, никога вече няма да ви видя, Джейн; съвсем сигурен съм в това. Никога не ще отида в Ирландия, тъй като тази страна никога особено не ме е привличала. Ние бяхме добри приятели, Джейн, нали?
— Да, сър.
— А когато приятелите трябва да се разделят, иска им се да прекарат заедно малкото часове, които им остават. Хайде да поговорим за пътя и за раздялата поне половин час, докато звездите изгреят на небето. Ето кестена, и пейката около стария му дънер. Елате, ще поседим несмущавани тази вечер, защото никога вече не ще можем да седим там един до друг. — Мистър Рочестър ми протегна ръка, настани ме на пейката и седна и той.
— До Ирландия има много път, Джанет; съжалявам, че трябва да изпратя малката си приятелка на такова изморително пътешествие; но щом иначе не може, какво да правя? Как мислите, Джейн, има ли нещо общо между нас?
Не можах да се реша да отговоря в тази минута — сърцето ми бе замряло.
— Защото — продължи той — понякога изпитвам странно чувство към вас. Особено когато сте близо до мен както сега — струва ми се, че сърцето ми е свързано със здрава струна с вашето сърце. Но страхувам се, че ако между нас легне бурното море и се проточат още около двеста мили, тази струна ще се скъса. И съм сигурен, че сърцето ми ще кърви. А вие… вие сигурно ще ме забравите.
— Никога не ще ви забравя, сър, вие знаете… Не, не можех да продължа.
— Джейн, чувате ли как пее славеят в горичката? Чуйте!
Слушах и конвулсивно ридаех. Не бях в състояние да сдържам чувствата си. Бях принудена да дам воля на сълзите — отчаянието разтърси цялото ми същество. И когато най-сетне заговорих, сторих го само за да кажа:
— По-добре да не бях се раждала на този свят, никога да не бях идвала в Торнфийлд!
— Защото ви е жал да се разделите с него ли?
Дълбокото вълнение, предизвикано от скръбта и любовта, все по-властно ме обземаше, напираше навън и искаше своите права: искаше да живее, да вземе връх над всичко. Да. И да заговори!
— Мъчно ми е да се разделя с Торнфийлд! Обичам го! Обичам го, защото живях в него пълноценно и радостно — макар и за малко. Тук не ме заплашваха. Не ме унижаваха. Не бях принудена да водя жалко съществуване сред нищожни хорица, не бях изключена напълно от живота, в който има светлина, сила и възвишени чувства. Тук можех да разговарям лице с лице с този, когото почитах и от когото се възхищавах — имах възможност да общувам с един необикновен, деен и богат ум. Срещнах вас, мистър Рочестър; и изпитвам болка и ужас при мисълта, че ще бъда напълно откъсната от вас, и то навеки. Разбирам, че трябва да си отида, но това за мен е равносилно на смърт.