— Как? Мене ли? — възкликнах аз, започнала да му вярвам, като виждах колко е искрен и непосредствен. — Аз, която нямам нито един приятел на света освен вас, ако вие наистина сте мой приятел, и нито петак повече от онова, което ми плащате?
— Вас, Джейн. Вие трябва да бъдете моя, всецяло моя. Искате ли? Кажете „да“, по-скоро!
— Мистър Рочестър, дайте ми възможност да погледна лицето ви, обърнете се така, че луната да го озарява.
— Защо?
— То ще ми каже истината. Обърнете се!
— Ето. Едва ли ще различите на него нещо повече, отколкото на една омачкана, изподраскана страница. Четете, само че по-скоро, защото страдам.
Лицето му беше много развълнувано; то гореше и трескаво потрепваше, а очите блестяха със странен пламък.
— О, Джейн, вие ме мъчите! — възкликна той. — Вашият изпитателен и заедно с това предан и великодушен поглед ме мъчи.
— Защо ви мъчи? Ако не ме мамите и предложението ви е искрено, мога да се отнеса към вас само с благодарност и преданост.
— Благодарност! — рече мистър Рочестър натъртено и буйно продължи: — Джейн, приеми по-скоро предложението ми. Кажи: Едуард — назови ме с малкото ми име, — Едуард, съгласна съм да бъда твоя жена.
— Искрен ли сте? Действително ли ме обичате? Сериозно ли искате да бъда ваша жена?
— Да, искам! И ако е необходима клетва, за да те уверя, ето — заклевам се.
— В такъв случай, сър, аз съм съгласна да се омъжа за вас.
— Кажи: Едуард… моя малка женице!
— Скъпи Едуард!
— Ела при мен, ела при мен всецяло — каза той и добави със силно развълнуван глас, шепнейки ми на ухото и допирайки бузата си до моята: — дай ми щастие и аз също ще те направя щастлива.
— Бог да ми прости! — продължи той след кратко мълчание. — И нека хората не ми се бъркат. Аз я спечелих и ще си я запазя.
— Няма кой да се бърка, сър. Аз нямам роднини.
— Нямаш… и по-добре! — каза той.
Ако го обичах по-малко, сигурно щяха да ми се сторят страшни тонът и екзалтираният израз на лицето му. Но седнала до него, освободена от призрака на раздялата и призована пред райските врати на съединението, аз мислех само за онова блаженство, с което той така щедро ме дари. Той повтаряше непрекъснато:
— Щастлива ли си, Джейн? А аз непрекъснато отговарях:
— Да.
— Това ще изкупи всичко, всичко ще изкупи — шепнеше той. — Нима не я намерих самотна, безприютна, нестоплена от никого? Нима няма да я пазя, да храня нежни чувства към нея, да бъда нейна утеха? Нима не гори в сърцето ми любов и не са твърди решенията ми? Това ще изкупи всичко пред божия съд. Зная, че моят създател одобрява това. А какво представлява присъдата на смъртните! Презирам хорския съд! Обявявам двубой на общественото мнение!
Но какво затъмни небето? Луната още не бе залязла, а всичко наоколо тънеше в мрак. Толкова близко до мен беше лицето на мистър Рочестър, и пак с мъка различавах чертите му. И каква болка терзаеше кестена? Той се огъваше и стенеше, а между лавровите дървета с вой се понесе вихър и връхлетя върху нас.
— Трябва да си вървим — каза мистър Рочестър. — Времето се разваля, а аз бих могъл да стоя тук с теб чак до утре, Джейн.
„И аз също“ — мина ми през ума. Навярно бих изрекла гласно тези думи, но в този момент зад облака, който гледах, внезапно се изтръгна синьо-червена пъргава стрела, разнесе се тътен и трясък съвсем наблизо и аз закрих заслепените си очи о рамото на мистър Рочестър.
Плисна дъжд. Ние побягнахме с все сила по алеята през градината към къщи. Но преди да успеем да стигнем до вратата, станахме вир-вода. В хола мистър Рочестър тъкмо сваляше шала ми и бръскаше капките от разпилените ми коси, когато мисис Феърфакс се появи на прага на стаята си. Нито аз, нито мистър Рочестър я забелязахме отначало. Лампата гореше. Часовникът показваше полунощ.
— Хайде, сваляй по-скоро мокрите дрехи — рече той. — И лека нощ, лека нощ, мила!
Той няколко пъти ме целуна. Когато се освободих от прегръдките му и вдигнах очи, видях вдовицата — бледа, сериозна, учудена. Аз само й се усмихнах и изтичах нагоре. „Обясненията можем да отложим за друг път“ — рекох си аз. Все пак, когато се озовах в стаята си, стана ми неприятно при мисълта, че мисис Феърфакс би могла да изтълкува неправилно макар и само за момента онова, което бе видяла. Но радостта скоро заличи всички други чувства и въпреки че вятърът виеше и гръмотевици трещяха силно и съвсем наблизо — почти веднага след блясъците на мълниите, а дъждът се ля като из ведро цели два часа, докато траеше бурята, аз не почувствувах нито страх, нито дори плахост. Мистър Рочестър три пъти идва до вратата ми да пита как се чувствувам, а това можеше да ми вдъхне спокойствие и увереност при всички обстоятелства.