— В никакъв случай! Напротив, аз вече ти казах, че именно тя ме изостави: мисълта, че не съм достатъчно богат, изведнъж я накара да охладнее или по-точно угаси нейния плам.
— Имате странен, коварен ум, мистър Рочестър. Намирам, че принципите ви са малко ексцентрични.
— Никой не се е занимавал с моите принципи, Джейн, и може би те са малко неправилни поради недостатъчното внимание към тях.
— Не, кажете сериозно, мога ли да се наслаждавам на голямото щастие, което ме споходи, без да се страхувам, че някой друг ще изпитва горчивата болка, която самата аз изпитвах до неотдавна?
— Можеш, мое добро малко момиче. Няма на света друго същество, което да ме обича с такава чиста любов като тебе… Да, Джейн, душата ми е изпълнена с вяра в любовта ти, миросана е с тази вяра.
Притиснах устни до ръката му, която лежеше на рамото ми. Не можех да изразя колко го обичам; обичах го по-силно, отколкото изобщо може да се изрази с думи.
— Поискай още нещо — каза след малко той. — Приятно ми е, когато искаш, и аз се подчинявам.
И този път искането ми беше готово.
— Съобщете намеренията си на мисис Феърфакс, сър: тя ме видя снощи с вас в хола и остана смаяна. Обяснете й всичко, преди да я видя отново. Ще ме боли, ако тази добра женица си състави лошо мнение за мен.
— Върви в стаята си и си сложи шапката — отвърна мистър Рочестър. — Днес ще дойдеш с мен в Милкоут; докато се приготвиш, ще обясня всичко на старицата. Дали не си мисли, че заради любовта си ти си се отрекла от света и той изобщо не съществува за теб?
— Тя сигурно мисли, че съм забравила своето място и вашето положение, сър.
— Място, място! Твоето място е в моето сърце и скъпо Ще си плати всеки, който посмее да те оскърби сега или в бъдеще. Върви!
Облякох се бързо. И когато чух, че мистър Рочестър излиза от стаята на мисис Феърфакс, забързах натам. Старицата току-що бе започнала да чете частта от светото писание, която си бе определила за тази сутрин. Пред нея бе разтворена Библията, а очилата й бяха сложени на книгата. Изглежда, тя бе забравила заниманието си, прекъснат) от известието на мистър Рочестър. Погледът й, прикован в срещуположната страна, изразяваше учудването на една тиха душа, разтревожена от неочакваната вест. Като ме видя, тя стана, помъчи се да се усмихне и избъбри някакво поздравление. Но и усмивката, и поздравлението останаха недоизказани. Тя вдигна очилата си, затвори Библията и отдръпна креслото си от масата.
— Толкова съм учудена — започна тя, — че просто не зная какво да ви кажа, мис Еър. Наистина ли не сънувам? Понякога се случва да задряма, когато съм сама, и тогава виждам неща, които никога не съм виждала. Неведнъж в такива случаи ми се е присънвало, че скъпият ми съпруг, починал преди петнадесет години, влиза и сяда до мен и дори чувам как ме вика по име — Алис, така ме наричаше обикновено. А сега доверете ми, истина ли е, че мистър Рочестър ви е направил предложение? Не ми се смейте; стори ми се, че той беше тук преди пет минути и каза, че може би след месец ще станете негова жена.
— И на мен каза същото — отговорих аз.
— Каза ли? И вие му повярвахте? И вие се съгласихте?
— Да.
Тя смутено ме погледна.
— Никога не бих помислила такова нещо. Той е толкова горд. Всички Рочестъровци са били горди, а баща му освен това обичаше и парите. Нашият мистър Рочестър също минава за пресметлив. И въпреки това има намерение да се жени за вас?
— Така ми Каза.
Мисис Феърфакс ме огледа. По очите й разбрах, че не намира в мен онзи чар, който би й помогнал да разреши загадката.
— Странно! — продължи тя. — Но, изглежда, е така, щом го казвате. Не зная само какво ще излезе от тази работа, трудно е да се каже. В такива случаи обикновено е желателно хората да бъдат равни по положение и състояние; при това между вас има двадесет години разлика. Той ви е почти като баща.
— Моля ви се, мисис Феърфакс! — възкликнах аз, обидена от тази нейна мисъл. — Какъв баща! Никой, който ни види заедно, не би помислил такова нещо! Мистър Рочестър изглежда двадесет и пет годишен и не само това — самият той се чувствува съвсем млад.
— И действително ли ще се ожени за вас по любов? — запита тя.
Бях толкова оскърбена от студенината и недоверието й, че в очите ми се появиха сълзи.
— Извинете, ако съм ви огорчила — продължи вдовицата, — но вие сте тъй млада и тъй малко познавате мъжете, че искам да ви предпазя. Една стара пословица гласи: „Не всичко, което блести, е злато“, тъй че се страхувам да не би моите и вашите очаквания да се окажат погрешни.
— Защо? Нима съм някакво страшилище? — попитах аз. — Нима е невъзможно мистър Рочестър да ме обикне искрено?