— Не. Вие изглеждате добре, а напоследък — още по-добре. Пък и мистър Рочестър има слабост към вас. Винаги съм забелязвала, че сте му нещо като любимка. Понякога много ме безпокоеше това негово явно предпочитание и понеже ви обичам, все се канех да ви предупредя, но ми бе неудобно дори да намекна за някаква опасност. Знаех, че такава мисъл ще ви порази, а може би и ще ви обиди. А вие се държахте толкова умно, толкова сдържано и тактично, че се надявах сама да се оправите. Не можете да си представите какво преживях снощи, когато ви търсех из цялата къща и никъде не можех да ви намеря, а и господаря го нямаше никъде, и когато след това ви видях в полунощ заедно.
— Е, сега това не е важно — прекъснах я аз нетърпеливо. — Достатъчно е, че всичко е в ред.
— Надявам се, че всичко ще бъде в ред докрай — каза тя. — Но повярвайте ми, трябва да бъдете много предпазлива. Гледайте да държите мистър Рочестър на разстояние, не се доверявайте нито на себе си, нито на него: хората с неговото положение обикновено не се женят за гувернантките си.
Бях вече много нервирана, когато за щастие дотича Адел.
— Вземете ме, вземете ме със себе си в Милкоут! — викаше тя. — Мистър Рочестър не иска, макар че в новата карета има много място. Помолете го, мадмоазел, да ми разреши да дойда с вас.
— Добре, Адел! — И аз излязох бързо с нея, радвайки се, че се отървавам от мрачната си наставница. Каретата беше готова и в този момент се приближаваше към входа; господарят ми се разхождаше пред къщата, а Пайлът го следваше по петите.
— Нали може и Адел да дойде с нас, сър?
— Казах й, че не може. Никакви деца! Ще дойдеш само ти.
— Разрешете й да дойде, мистър Рочестър, много ви моля. Така ще бъде по-хубаво.
— Нищо подобно. Тя само ще ни пречи.
Тонът и погледът му бяха много резки. Изведнъж усетих гнева на съмненията и неприятния хлад, който вееше от предупрежденията на мисис Феърфакс — печатът на мрачна несигурност легна върху надеждите ми. Мисълта, че имам власт над мистър Рочестър, почти се изпари.
Бях готова да му се подчиня машинално, без по-нататъшни възражения; но като ми помогна да се кача в каретата, той ме погледна.
— Какво има? — попита той. — Защо помръкна лицето ти? Наистина ли искаш детето да дойде с нас? Ще ти бъде ли неприятно, ако то остане тук?
— Много по-добре би било да го вземем, сър.
— Бягай тогава бързо за шапката си, като стрела! — викна мистър Рочестър на Адел.
Тя хукна с всичка сила.
— Всъщност една загубена сутрин не е кой знае какво — каза той, — щом като в най-скоро време ще бъдеш завинаги изцяло моя: ще мислиш само за мен, ще разговаряш само с мен и ще се движиш само с мен.
Когато Адел се качи в каретата, тя най-напред се хвърли да ме целува, изразявайки с това благодарността си за моето застъпничество, обаче веднага бе сложена в ъгъла от другата страна на мистър Рочестър. Тя само жално ме поглеждаше оттам — строгият й съсед я сковаваше; когато той беше в такова настроение, тя не смееше да му доверява впечатленията си, нито да се обръща към него с някакви въпроси.
— Нека Адел седне до мен — предложих аз, — може би ще ви пречи там, сър. От тази страна има достатъчно място.
Той ми я подаде, сякаш беше салонно кученце.
— Непременно ще я дам в училище — рече мистър Рочестър, но вече с усмивка.
Като чу това, Адел го попита без мадмоазел ли ще бъде там.
— Да — отговори той, — без мадмоазел. Смятам да отведа мадмоазел на луната, да намеря една пещера в някоя от белите долини сред вулканичните върхове и там мадмоазел ще живее с мен, само с мен.
— А какво ще яде? Вие ще я уморите от глад — забеляза Адел.
— Сутрин и вечер ще събирам за нея манна небесна. На луната хълмовете и долините са целите побелели от манна, Адел.
— Ами ако иска да се сгрее, къде ще намери огън?
— Огън има в огнедишащите планини; когато й стане студено, ще я отведа на някой връх и ще я сложа на крайчеца на кратера.
— О, колко ще й бъде зле там, съвсем неудобно! А кой ще й даде нови дрехи, когато скъса старите? Нали там няма къде да намери нови?
Мистър Рочестър се престори на смутен.
— Хм… — каза той — а какво би направила ти, Адел, в такъв случай? Хайде, напрегни мозъка си. Може би един бял или розов облак ще й подхожда за рокля. А от дъгата ще се отреже много хубав шарф.
— Тя така изглежда много по-добре — заяви Адел, като помисли известно време. — И после, сигурно ще й омръзне да живее на луната само с вас. Аз на нейно място за нищо на света няма да се съглася да отида там с вас.
— Но ето че тя се съгласи; обеща ми.
— А как ще отидете дотам? Нали няма път до луната, дотам може да се стигне само по въздуха; а нито вие, нито тя можете да летите.