Джейн Еър

— Харесва ли ти гласът ми? — попита той.

— Много.

Не ми се искаше да подхранвам суетата му на тази тема, но като изключение, изхождайки от собствените си съображения, бях готова да я полаская и поощря.

— Е, в такъв случай, Джейн, трябва да ми акомпанираш.

— Добре, сър. Ще се опитам.

И аз се опитах, но той още в самото начало ме смъкна от столчето, наричайки ме некадърна музикантка. Сетне, като ме отстрани безцеремонно — аз само това и търсех, — седна на моето място и започна да си акомпанира сам; той свиреше така хубаво, както и пееше. Наместих се в прозоречната ниша и загледах оттам тихите дървета и обвитите в мрак ливади, докато той пееше с кадифения си глас следната песен:

Кое сърце ще отрече
най-вярната любов?
Тя вечно в жилите тече
и ми отправя зов.

Че тя ми беше радостта,
без нея мъртъв бях.
Не идваше ли, и кръвта
изстиваше от страх.

И аз мечтаех във захлас
за оня час блажен,
тъй както ще обичам аз,
тъй да обичат мен.

Но помежду ни бездна зла
животът издълба
и легна тя като мъгла
пред нашата съдба.

И легна като черна нощ
в прокълнати гори.
Ненавист и враждебна мощ
душите обгори.

Между коварства и злини
аз бях неустрашим;
прокоби, пречки, съсипни
минавах несломим.

И като грейнала дъга
блестеше моят блян
пред мен в години на тъга,
от слънце осиян.

И досега блести сред мрак,
по-ярък от преди.
Какво, че се събират пак
несгоди и беди?

Аз няма да сломя чело,
макар да долети
тук всяко победено зло,
отново да мъсти;

макар бездушният закон
вериги да кове,
макар от всеки небосклон
омраза да зове.

Защото моята любов
е с мен, закле се тя
да следва моя път суров
дори и във смъртта.

Най-сетне дойде тоя час,
бленуван и блажен —
тъй както днес обичам аз,
така обичат мен!

Като свърши, мистър Рочестър стана, приближи се до мен и аз забелязах пламналото му лице, блестящия му соколов поглед, нежността и чувството, изписани на всяка негова черта. За момент се обърках, сетне се овладях. Не, не желаех нито идилични сцени, нито пламенни обяснения, а ме заплашваше и едното, и другото. Трябваше да намеря някакво средство за защита. Аз си наточих езика и когато той се приближи до мен, го попитах дръзко за коя всъщност ще се жени.

— Що за странен въпрос, скъпа Джейн? — попита той.

— Никак не е странен — отвърнах аз. — Смятам, че е съвсем естествен и навременен. Нали току-що пяхте, че бъдещата ви жена трябва да ви следва и в смъртта? Какво искате да кажете с тази чисто езическа идея? Нямам никакво намерение да умирам с вас, уверявам ви.

— О, единственото нещо, за което жадувам, за което моля, е да живееш, и то с мен. Смъртта не е за такива като теб.

— Нищо подобно! И аз ще умра като вас — когато дойде сетният ми час, но се готвя да чакам този час, а не да бързам към него.

— Джейн, прости ми това егоистично желание и ме целуни, за да се уверя, че си ми простила.

— Не. Извинете, но това няма да стане.

При тези мои думи той ме нарече „упорито човече“ и добави:

— Всяка друга жена би се стопила от щастие, ако чуеше, че в нейна чест се пеят такива куплети.

Уверих го, че по природа съм сурова и строга, че често ще ме намира в такова настроение и че изобщо възнамерявам да му покажа през този месец преди сватбата редица неприятни черти на характера си. Нека знае какъв избор е направил, докато още не е късно.

— Нямаш ли намерение да се успокоиш и да поговориш разумно?

— Да се успокоя — мога, но що се отнася до разумността, предполагам, че и в момента говоря разумно.

Мистър Рочестър негодуваше, мърмореше и се нервираше. „Много добре — мислех си аз, — гневи се и негодувай, колкото си искаш, но съм уверена, че по отношение на теб това е най-правилната линия на поведение; по-добра не би могла да съществува. Обичам те по-силно, отколкото бих могла да изразя това с думи, но не ще се оставя да потъна в бездната на чувствата; с иглата на разума ще държа и теб по-далеч от края на пропастта. Нещо повече — ще използувам острия й връх, за да поддържам между теб и мен разстоянието, което е необходимо за доброто и на двама ни.“