Лека-полека аз предизвиках у него силен гняв. Когато той най-после, разярен, отиде чак в другия край на стаята, аз станах и като казах както обикновено и с почтителен тон „желая ви лека нощ, сър“, тихичко се измъкнах през страничната врата и си отидох.
Така се държах с него през целия месец до сватбата и постигнах най-добри резултати. Наистина мистър Рочестър беше все сърдит и недоволен, но в последна сметка аз виждах, че това чудесно го развлича и че овчедушната покорност и глупавото чуруликане само биха подхранили деспотизма му, но не биха импонирали на трезвите му разбирания и здравия му разум и дори на вкуса му.
В присъствие на други хора бях както по-рано почтителна и скромна: друг начин на държане би бил неуместен. Само по време на нашите вечерни разговори започвах да го дразня и гневя. Щом станеше седем часът, господарят ми винаги пращаше да ме повикат. Но когато се появях пред него, той вече не ме посрещаше с такива нежни думи като „любов моя“ и „скъпа моя“, а в най-добрия случай ме наричаше „нахално същество“, „лукаво човече“, „присмехулка“, „опак човек“ и други такива епитети. Вместо нежни погледи сега получавах гримаси, вместо стискане на ръката — щипване, вместо целувка по бузата — силно дърпане на ухото. Тъкмо това исках: засега аз решително предпочитах тези грубовати признаци на внимание пред всякакви по-нежни. Видях, че мисис Феърфакс одобрява поведението ми; тя престана да се безпокои за мен; това затвърди у мен убеждението, че постъпвам правилно. Междувременно мистър Рочестър се кълнеше, че се гавря с него безчовечно, и се заканваше да ми отмъсти страшно за това мое поведение в най-скоро време. Аз само се подсмихвах скришом на заплахите му. „Сега зная как да те държа в границите на благоразумието — мислех си аз — и не се съмнявам, че ще мога да върша това и за в бъдеще, а пък ако едно от средствата загуби сила, ще измисля друго.“
И все пак задачата ми не беше лека: много често ми се искаше да бъда с него нежна и да не го дразня. Бъдещият ми съпруг ставаше за мене мой мир и дори нещо повече — едва ли не жажда за райско блаженство. Той стоеше между мен и религията ми като облак, който закрива слънцето за човека. През тези дни аз не търсех създателя, защото бях превърнала неговото създание в кумир.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Месецът до сватбата изтичаше; и последните му часове бяха преброени. Предстоящият ден — денят на венчавката, не беше отложен и всички приготовления бяха завършени.
Аз поне нямаше какво да правя. Всичките ми куфари, приготвени за път, заключени и пристегнати, бяха наредени край стената в стаичката ми. На другия ден по това време те щяха да бъдат далеч, на път за Лондон, а също и аз — по-точно не аз, а някоя си Джейн Рочестър, личност, която още не познавах. Оставаше още да им се сложат картончета с адреса — четири бели картончета, които бяха в чекмеджето ми. Мистър Рочестър сам написа на всяко от тях: „Мисис Рочестър, еди-кой си хотел, Лондон“. Аз не се решавах да ги сложа на куфарите, нито бях казала на някого да стори това. Мисис Рочестър! Но нали такава не съществуваше? Тя щеше да се роди утре, след осем часа сутринта. По-добре е да почакам дотогава, за да се уверя, че тя се е родила жива; само тогава ще й поверя тези вещи. Нима не стига това, че в шкафа срещу тоалетната ми масичка нейните одежди изместиха черната ми рокля, която носех в Лоуд, а също и сламената ми шапка? (Не можех да нарека мои венчалната бисерна рокля и ефирния воал, окачени на закачалката.) Затворих шкафа, за да не се вижда роклята-привидение, която в този вечерен час — беше около девет часа — действително блестеше в здрача на стаята с призрачно бледа светлина. „Щете оставя само, бяло видение — казах аз. — Трескава съм, чувам как вие вятърът и искам да изляза навън и да почувствувам дъха му!“
Потръпвах не само поради трескавите приготовления, не само поради напрежението, свързано с очакващата ме голяма промяна и новия живот, който започваше за мен от утре. Разбира се, тези две причини не можеха да не окажат влияние върху състоянието ми — тревожно и развълнувано, което ме накара да изляза в този късен час сред обвитата в здрач градина. Но имаше и трета причина, много по-сериозна от първите две.
Преследваше ме странна и неприятна мисъл. Бе се случило нещо, което не можех да разбера. Никой не знаеше и не бе видял това освен мене; то стана предишната нощ. Мистър Рочестър не нощува в къщи и все още не бе се върнал; наложи се да отиде по работа до един свой малък имот — две-три ферми на тридесет мили от Торнфийлд. Тази работа той трябваше да уреди лично преди евентуалното му заминаване от Англия. Сега аз го чаках и жадувах да снема от плещите си бремето на измъчващата ме загадка и да получа от него ключа за разрешението й. Но почакай и ти, читателю, докато се върне той. И когато му открия своята тайна, ти също така ще я научиш.