— Най-малко мисля за това,
— Може би те тревожи новата сфера, в която навлизаш, новият живот, който ще започнеш да живееш?
— Не.
— Ти ме озадачаваш, Джейн. Погледът и тонът ти, тяхната печал и решителност ме смущават и тревожат. Моля те да ми дадеш обяснение.
— Тогава слушайте, сър. Нали не си бяхте в къщи предишната нощ.
— Не бях, това ми е известно; и ти ми намекна преди малко за някаква случка, която станала в мое отсъствие — изглежда, не е нещо съществено, обаче тя те е разтревожила. Кажи сега какво е станало. Да не би мисис Феърфакс да ти е казала нещо? Или пък си чула слугите да си шушукат по твой адрес и това те е засегнало?
— Не, сър. — Удари дванадесет. Почаках да стихне сребърният звън на часовника на масата и хрипкавият, трептящ звън на големия часовник в хола, след което продължих: — Целия ден вчера бях много заета, но и много щастлива, тъй като въпреки вашите предположения не ме мъчат никакви страхове за новата сфера и прочее. Напротив, надеждата, че ще живея с вас, безкрайно ме радва, защото ви обичам. Не, сър, не ме милвайте сега — дайте ми възможност да говоря спокойно.
Вчера аз вярвах в милостта на провидението и в това, че събитията ще се стекат благоприятно за вас и за мен. Денят беше много ясен, ако сте обърнали внимание, и толкова спокоен, че никак не се тревожех за вас. След чая се разходих пред къщата, мислейки за вас. И вие изпъквахте в съзнанието ми тъй живо, че почти не чувствувах вашето отсъствие. Мислех за живота, който ми предстои, за вашия живот, сър, който е толкова по-богат и разнообразен от моя, колкото морето е по-широко от вливащия се в него ручей. Питах се защо моралистите наричат нашия свят мрачна пустиня. За мен той цъфти като роза. По залез слънце стана студено и се появиха облаци. Аз влязох в къщи. Софи ме извика горе, за да ми покаже венчалната рокля, която току-що бяха донесли, а под нея, в една кутия, намерих вашия подарък — воала, който вие, с вашата страшна разточителност на благородник, бяхте поръчали за мен в Лондон, решили несъмнено, че ако не искам да си сложа скъпоценностите, ще ме принудите да приема нещо не по-малко ценно. Когато го раздиплях, аз се усмихвах, представяйки си как ще ви дразня за вашите аристократически вкусове и за вашите усилия да нагиздите съпругата си плебейка като дъщеря на пер. Представях си как ще ви покажа една дантела, която сама съм приготвила за плебейската си глава, и ще попитам не е ли достатъчно хубава тя за една жена, неспособна да даде на мъжа си нито богатство, нито красота, нито връзки. Ясно виждах изражението на вашето лице и чувах негодуващите ви възгласи, а също и надменните ви думи, че при такова богатство и положение никак не ви е необходимо да се жените за пари или за титла.
— Как добре си ме опознала, магьоснице! — прекъсна ме мистър Рочестър. — Но с какво те изплаши воалът? Да не си намерила в него отрова или кинжал? Защо лицето ти е така мрачно?
— Не, не, сър. Като изключа изяществото и финеса на изработката, не открих в него нищо друго освен гордостта на Феърфакс Рочестър и тя ни най-малко не ме изплаши, защото съм свикнала да заставам лице с лице с този демон. Но ставаше все по-тъмно и вятърът се усилваше. Снощи той не виеше тъй, както днес, а стенеше тихо и жално, навявайки тъга. Искаше ми се да бъдете в къщи. Влязох в тази стая и като видях празното ви кресло и студената камина, почувствувах тръпки. Когато след известно време си легнах, не можах да заспя. Мъчеше ме някакво тревожно вълнение. В шума на все по-засилващия се вятър ми се струваше, че чувам някакви глухи стенания. Отначало не можех да разбера дали това става в къщата или вън, но унилият звук се повтаряше непрекъснато. Най-сетне реших, че някъде край къщи вие куче. Изпитах облекчение, когато тези звуци престанаха да се чуват. После се унесох, но и в съня си продължавах да виждам тъмната бурна нощ, преследваше ме желанието да бъда с вас и аз изпитвах печално и странно чувство за някаква преграда, застанала между нас. Непрекъснато вървях по някакъв криволичещ и непознат път; наоколо бе пълен мрак, валеше силен дъжд. Носех в ръце едно бебе — крехко, слабо създание, което трепереше в студените ми ръце и жално хълцаше. Струваше ми се, сър, че и вие вървите по същия път, само че много по-напред от мен; напрягах всички сили, за да ви догоня, и се мъчех да произнеса името ви и да ви викна да спрете. Но нещо като че ли ме държеше на едно място; освен това не можех да произнеса нито звук, а вие се отдалечавахте все повече и повече.
— И тези сънища все още ли те угнетяват, Джейн; дори сега, когато съм при теб? Какво нервно човече; забрави тези въображаеми опасности и мисли само за действителното щастие. Ти каза, че ме обичаш, Джанет. Да, няма да забравя това и ти не можеш да го отречеш. Думите, произнесени преди малко, не са останали нечути. Аз възприех тяхното нежно и чисто звучене, тяхната може би прекалено тържествена, но сладостна музика: „Надеждата, че ще живея с вас, Едуард, безкрайно ме радва, защото ви обичам.“ Обичаш ли ме, Джейн? Повтори ми това!