И той беше прав. Половината небе бе чисто и безоблачно. Вятърът промени посоката си и сега гонеше облаците на изток, а те се бяха проточили в дълги сребристи вериги; луната кротко грееше.
— Е — каза мистър Рочестър, като ме погледна изпитателно в очите, — как се чувствува сега моята Джанет?
— Нощта е ведра, сър, и аз съм изпълнена с бодро чувство.
— Тази нощ няма да ти се присънят нито разлъка, нито печал, а само щастлива любов и блажен съюз.
Пророчеството му се изпълни само наполовина. Не видях в тази нощ печални сънища, но не ми се присъни и радост, тъй като не можах никак да спя. Държах малката Адел в прегръдките си, наблюдавах детския й сън, тъй спокоен, тих, невинен, и чаках настъпването на утрото; цялото ми същество бодърствуваше и беше в напрежение. Затова, щом изгря слънцето, станах. Помня как Адел се притисна до мен, когато се надигнах, помня, че я целунах и свалих ръчичките й от шията си. Заплаках от странно вълнение и излязох, да не би риданията ми да нарушат здравия й сън. Тя ми се струваше символ на миналия ми живот, а тези, в който се готвех да навляза сега, беше прототип на моето неизвестно бъдеще, което ме привличаше, но същевременно ме и плашеше.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Софи дойде в седем часа да ме облече; тя се забави с обличането ми толкова дълго, че мистър Рочестър, очевидно изгубил вече търпение от моето забавяне, изпрати при нас човек да пита защо не идвам. Софи тъкмо прикрепваше воала към косите ми — това беше онзи скромен къс дантела, който бях си приготвила сама. Щом тя ме освободи, аз с все сила се втурнах към вратата.
— Почакайте! — извика тя на френски. — Погледнете се макар за миг в огледалото да видите как ви стои.
Чак когато стигнах до вратата, се обърнах. Видях в огледалото една фигура в рокля и воал и не можах да се позная — тази фигура ми се стори някак чужда.
— Джейн! — чух един глас и се завтекох надолу. Мистър Рочестър ме посрещна в долния край на стълбите. — Как се бавиш — каза той; — сърцето ми се стяга от нетърпение, а ти все не идваш!
Той ме въведе в столовата, огледа ме от глава до пети, заяви, че съм прекрасна като лилия и че съм не само гордостта на живота му, а и светлината на очите му, и после, като ме предупреди, че ми дава само десет минути за закуска, позвъни. Влезе един от наскоро наетите лакеи.
— Впряга ли Джон?
— Да, сър.
— А багажът свален ли е долу?
— Сега го свалят, сър.
— Върви в черквата, виж дали са там мистър Уд (свещеникът) и псалтът и се върни да ми кажеш.
Както читателят знае, черквата беше току до пътната врата. Прислужникът скоро се върна.
— Мистър Уд е в ризницата, сър. Облича стихара си.
— А каретата?
— Впрягат конете.
— До черквата ще отидем пеша, но каретата трябва да бъде готова, когато се върнем. Багажът да е качен и завързан и кочияшът да стои на капрата.
— Слушам, сър.
— Джейн, готова ли си?
Аз станах. Странна бе тази сватба — нито шафери, нито шаферки, нито роднини; никой освен мистър Рочестър и мен. В хола ни чакаше мисис Феърфакс. Искаше ми се да й кажа няколко думи, но ръката ми сякаш бе стисната в желязна преса — мистър Рочестър ме мъкнеше напред толкова бързо, че едва успявах да вървя с него; като го погледнах в лицето, разбрах, че той не би допуснал нито секунда бавене за каквото и да било. Мина ми през ума дали някога друг младоженец е изглеждал като мистър Рочестър: лицето му изразяваше мрачна решителност и непреклонна воля, очите блестяха и искряха под неподвижните вежди.
Не забелязах какво бе времето — ясно или облачно. Когато бързахме по главната алея към пътната врата, аз не гледах нито небето, нито земята. И очите, и сърцето ми сякаш бяха станали част от мистър Рочестър. Искаше ми се да видя онова незримо нещо, в което беше устремен съсредоточеният му, пламенен поглед. Искаше ми се да уловя мислите, с които той, изглежда, се бореше тъй упорито и непреклонно. До вратичката на черковния двор той се спря, забелязал, че съвсем съм се задъхала.
— Аз съм жесток в любовта си, нали? — рече мистър Рочестър. — Почини си за миг и се облегни на рамото ми, Джейн.
И сега помня старата сива черква, която се издигаше невъзмутимо пред нас; около камбанарията кръжеше един гарван, чернеейки се на фона на руменото утринно небе. Помня и зелените гробове, и фигурите на двама непознати, които бродеха сред тях и четяха надписите, издълбани върху малкото надгробни плочи, обрасли с мъх. Забелязах ги, защото, като ни видяха, те минаха зад черквата. Не се съмнявах, че ще влязат през страничната врата и ще присъствуват на церемонията. Мистър Рочестър не ги забеляза; той втренчено ме гледаше в лицето и ми се стори, че кръвта се е оттеглила от него. Чувствувах на челото си капки пот, устните и бузите ми бяха изстинали. Когато след малко се съвзех, той внимателно ме поведе по пътечката към черковната врата.